Апаткалипсис Сега

Кубинките на Радка са далеч по-хубави от тези на Златка и цялото поделение е наясно с факта. Това, че не иска да го признае само прави нещата по-зле. Ето, вчера пак стояхме цял час под дъжда да я чакаме да го измънка най-накрая, но Златка била македонка и не се предавала така лесно. А имаме далеч по-сериозна работа. Аз, например, не се интересувам от кубинки. Писала съм си с русначета и знам какво е. Но дори и да ме смятат за нещо ненаред, аз настоявам да им разменим кубинките и да се заемем с подредбата на Калашниците във възходящ ред според датата на производство. Защото времето минава, а автоматите са в пълен безпорядък и мен ме мъчи следния въпрос – как ще защитаваме родината, ако не знаем кое оръжие да пипнем по-напред? Кой Калашник има най-малък шанс да засече, а, питам аз? Златка плаче. Радка отново триумфира. Нашата рота спечели конкурса за скална рисунка.

Събота е. 7 часа сутринта, да съм дори по-точна. Рангел, чистачът, влиза задъхан в спалното помещение и влачи един огромен капан с жив плъх вътре. „Старшината нареди веднага да се строите на плаца.“ Виж го пък тоя. Тая. Обърках се, но рипнах на крака и се разпищях в насилена истерия, обаче забравих да скоча върху леглото и никой не повярва, че ситуацията си заслужава събуждането. Старшината е майка на ротата, обича да се шегува баща ми в спомените за казарменото си време. Чудя се какво ли би казал сега, ако ни зърнеше отнякъде. Изръмжах едно „чакай бе, брато, в събота спим поне до седем и половина!“, но Рангел е злодей. Пита си оная работа и излезе. Изпод леглото на Цецка гладно ме поглежда Да, Лай Няма и замита хартийка от бонбон с опашката си. Да беше нормална кучка, да раздигне всички от леглата с един опън на гласните струни, ми тя онемя още в края на първата седмица от пристигането ни. Как да й обясним, че жените са новите мъже в армията? То не бяха аргументи с телохранителките на Кадафи, то не бяха откъси от „Тъй рече Зарафуста“, то не бяха още поне хиляда неща, в които никоя от нас не вярва. Не, докато ние се потихме да я вкарваме в правия път, дакелката си облизваше цицките с методична съсредоточеност и кротък инат връз муцуната. Нещо в нея се поцепи по шевовете и напоследък яде само боровинки, марули и хляб. Ще стане човек от Да, Лай Няма, рече Цецка и си я присвои.

Ебаси, ставайте, ще ни вземат огледалата! Цецка скача и нервно рови за тампони в шкафчето, а Ванчето тича първа към тоалетната да се усамоти с телефона си в девета кабинка. Службата тече. С разпенени четки за зъби в уста слушаме как Дорчето е сънувала, че сръбската пехота ни превзема с плескавици вместо гранати, които обаче първо не били плескавици. Първо били наденици, те ги детонирали нали се сещате къде, мятали ни връз скарата, ей такива едни. Шашава работа и никва дисциплина на съня. Слушаме и ревем. Обличаме се набързо и в 7:30 часа, коя с крива очна линия, коя със зачервени очи и усукан сутиен и се строяваме на плаца.

Старшината ни посреща с издути ноздри, бутафорен камшик в ръка и цвилещ смях. За пореден път се уверявам, че Гадева просто е сама на себе си съименничка. Гласът й е като микрофония в девствена гора. Приказният й ръст на педя човек, лакът нежелано окосмяване допълнително обижда гората с ритник. „Цял нов рекорд от половин час!“ Задоволили сме старшината, ще има маджун за прозорците, усещам аз. Шегувам се, ние сме с дограма, как иначе. Задава се неочаквана буря и това е ясно като небето над нас в затоплящото се късномартенско утро. Измежду русолявите си къдрици старшината пискливо започва да нанизва идните пет часа. Ще има щателна уборка – от задния през предния двор, спалните, канцелариите, хранилището, даже ще боядисаме оградата. Гадева обича да блудства със слуха на публиката си и в рендето на ушите ми малките листчета в ръцете й бързо се разпадат на влакна бял шум. Знаем всичките й бутафорни армейски ходове – първо ще ни приласкава с напарени слова за благородната ни мисия, после садистично ще ни подритва, докато пълзим изтощени в краката й, а тя, нарамила мека усмивка, ще се източва и източва нагоре като преял с магически гъби герой от електронна игра. Не би се поколебала да ни изтезава така години наред, докато сърцата ни изтръпнат, та после да ни запрати неспособни да обичаме обратно в света. Поглеждам с копнеж в далечината към спалното помещение. Цецка и Данчето са извинени от строя заради месечното си неразположение. Още една, и такова каре белот можем да заформим… ех, кръвопролитието ще спаси света.

Старшината хвърля камшика ехидно настрана и продължава с разясненията, че това не е просто пролетно почистване. Следобяд, хей така, в поделението щяла да пристигне министър-председателят Вагинка Вандалис. По дамски, нали. Направо казано, не я обичам заради военната служба. Може да си е много свестна женицата, сигурно я бива и в сметките, възможно е дори да е права за матриархалните трансплантации на жизненоважни държавни органи, но докато мозъците ни превъртят циферблата… абе нещо не им достига на приказките й. Хората, разбира се, сумтят, че само тук можело да се случи такова нещо, понеже сме абсурдна страна на абсурдно място с абсурдни възприятия. Нещо като Латинската Америка на Европа. Новата власт пък твърди, че промяната била подчинена на съвсем естествена диалектика. Единствено Вагинка Вандалис разполагала с необходимото снаряжение да гътне диктатурата на Байо Болимехуялис. Логиката е проста и линейна като азбучна алгебра за първокласници. ВВ следва ББ, АА сме минали отдавна, но не ми се мисли какво ще стане, когато опрем до Г, Д, Е, Ж… Дръжките на метлите се затоплят в дланите ни и вече напрегнато чистим, имаме само няколко часа да превърнем мръсния двор на поделението в райска градина. Сега ще лъснат истинските ни характери. Скатавам се зад бараката с инструментите за цигара. Да не са ме изпращали за бояджийски четки и гребло, като знаят, че пуша. Ветрецът захърля в носа ми десертна порция селски аромат – пушек от ланшно сено, сладникаво-лучен коктейл на току-що заврял върху котлона боб, мазна перушина. От какви точно съображения има военно поделение в село Гърдешница, току до Видинския Дунав? Не мога да знам. Нещо изпуква. Поглеждам към оградата и виждам как една дребна бяла глава ме фиксира от две педи над земята с две малки очичики над мръсно-оранжева човка. Устата ми като че ли нарочно задържа дима, за да не изтърве нечистоплътна дума. Бялата глава започва бързо да се умножава. Какво, по дяволите, е това? …Патки! Огромно стадо чисто бели патки, врякащи и поклащащи се право към входната порта на двора, на чието място сега се е разкрачил триметров въздушен коридор. Рангел я свали, докато се строявахме, щял да й прави нещо. Е, като гледам, има-няма 11 минути да й го направи, защото патките са се устремили точно към тази зейнала дупка на поделението ни. Запитвам се дали е мъдро да се намеся или да оставя естествения ход на животинките да реши съдбата на последващото. Един от походниците плясва ядно с крило и изсъсква нещо към петите ми. Решавам да се отдам на изчакване и наблюдение, то си е един вид живо разузнаване. В параден строй птиците наперено напредват към входа на армейската крепост, в чиито заден двор сега под налягане се вихри живата машина за разчиствателно-разкрасителна дейност. Гадева е надула свирката. Слюнките й хвърчат като сълзи на изпаднало от книжка с приказки скандинавско джудже и запушват малкото отворче над топчето, после чувам доволно гъгнещия й глас в паузите между две духвания. А патките напредват ли, напредват. Влизам в бараката, измъквам няколко четки и гребло и се понасям бавно към останалите в предпазлив паралел с ятото домашни птици. Додето стигна ротата обаче и патките с решително клатушкане са разпорили въздуха на липсващата порта и са очертали плътен триъгълник в предния двор, току под носа на сащисания караул. Танчето и Ванчето ни пазят днес, но пита се – могат ли да ни опазят от ято патки? Кво, кво да правим… Смеем се. Първо с еднократен откос, после се заливаме. Танчето тича да сведе създалата се ситуация до знанието на старшината. Старшината дотичва и приема положението сериозно. Решава бързо, че ще ги гоним и дори се заема сама да ги изкъшка от територията на Народната армия. Обаче патките на челната линия не помръдват. Маани, ми прииждат още. „Трябва ни по-голям ресурс да овладеем кризата своевременно!“, извиква старшата към Танчето. Боже, каква уставно-патетична патка е тази Гадева. И нарежда да тичаме да доведем още поне пет-шест реднички, което ние с Танчето правим с цената на разпилени четки и захвърлено гребло под носа на така създалия се фланг от очевидно ядни за нещо патки. А те прииждат, сгъстяват се и напредват към рехавата ни редица от сащисани, редовно-служещи лица. Свирката трепери в устата на Гадева, цялата рота сега е на крака в двора, всеки дава някакъв акъл връз състарения глас на старшината, опитваме се да подемем дружелюбен диалог с неканените си гости, да им покажем пътя обратно към селото, даже и царевица хвърлихме зад оградата, но не би. Патките съскат и протягат шии към нас без да помръдват от завладяната територия. Пристъпваме напред, замитаме въздуха с длани като да им духнем под опашките, нали, а те ни отсвирват с врякане. Плувнали сме в пот, с която от порите ни издишва не само надеждата, но и идеите ни как да изпразним двора от перушинестите.

„Това е открита агресия!“, крещи Гадева. „Докато ние сме заети с облагородяването на нашето скъпо поделение, тези агресори искат да проникнат в редиците ни и да ни дестабилизират, да отклонят вниманието ни от важната за бъдещето на страната ни работа! Няма да им го позволим!“ Радка побеснява и се хвърля в ръкопашен бой с един особено гаден паток с поглед на голям умник. Хваща го за врата и се опитва да го извие, за назидание на останалите. И прас! – онзи до него хвръква и я натиска с човка по главата, като бута кепето й на земята. Е това вече е сериозно пекрачване на всякакви граници! Въобще не чакаме Гадева да се произнесе, ами вземаме нещата в свои ръце. С бойни викове падаме по кореми и се хвърляме на шиите им. Колко патки са тука, а… сто, двеста… ще ги оправим набързо, ама-ха! Ах, как кълват, да му се не знае. До мен Златка бърше сопол в запретнатия си ръкав и оголва зъби срещу нейния хубостник. Врява, перуш и псувни от най-тайния арсенал на въоръжените сили пълнят въздушното пространство над плаца, докато изпускаме обяда. Противникът е хитър. Кълве, шамаросва с крила и мирише лошо. Най-сетне, в 1 часа, нашите прашни и изтощени очи се надигат към осраната куртка на Гадева. Тя се изправя, надува свирката и издава заповед кои от нас да донесат автомати и ножове, а останалите да държат фронта колкото могат.

Калашниците започват да се трупат като на клада върху плочките. „Строй се! Равнис! Мирно!“, изпуква гласът на командирката, а патките се отдръпват на метър от нас и чинно вдървяват шии в десетина изпънати като струни редици. Ум да ти зайде. Командите на старшината се сипят върху нас като обезумелите куршуми, които в окото на мозъка си виждам как всеки момент ще избълваме срещу врага. Слънцето стои точно по средата на небето и ни гледа. Живо пиле не се вижда около поделението, за малко е тихо като в друго измерение… После поскръцва врата, а от нея изскача Цецка и тича с все сила и крясци: „Абе как така ще стреляме на месо, бе хора? Това са живи същества, точно като нас, може би искат нещо да ни кажат!“ Пред нея Да, Лай маха с опашка и си проправя път към пернатата гад измежду краката ни, па се хвърля с изплезен език върху шията на един от противниците. Куче, което лае, не хапе… значи куче, което не лае, хапе! Те сега им разказахме играта на патките. Домъчнява ми свирепо за тях обаче. Ще ми се нещо да направя. Те изглеждат безразлични към съдбата си, която се очертава като сигурна смърт в устата на казармения хищник, как иначе. Бавното умиране осмисля съществуването ни. А, ама тя го ближе… „Автомати на гърд-ди!“, устата на старшината се отваря за пореден 6,6 трус. Изтощени сме, не знаем кой Калашник да пипнем по-напред, нали ви казах. „Моля ви старшина Гадева, спрете!“, плаче Цецка. „Със сълзи няма да размекнем врага, редник! Откъде да ги знаем какви са, ами ако са минали нелегално у нас по Моста, а? Какво ще обясняваме после на поколенията, трябва да им запушим човките, преди да е станало твърде късно!“, извисява се праведният глас на жената в повече пагони от нас. И докато езикът й се прибира обратно, ние гледаме как патката в пастта на Да, Лай зажумява с очички и се снишава с кротичко поклащане. Хм… Изръмжавам с поглед към Гадева и се свличам на земята. Радка, Златка, Ванчето, Данчето, една по една скръстваме крака под задниците си на плаца. Що ли ти слушаме глупостите толкова покорно, толкова време…

Да, Лай вече е облизала половината вратове отсреща, опашката й ще се откъсне от кеф. Ятото ни надава гръб, докато се скупчва около нея, а ние сме толкова уморени, че една мисъл не можем да изкараме докрай, просто седим и се дзверим насреща. Лай, после втори… Да, Лай Има! Гадева поглежда кучката, после часовника си, поема дъх, свива рамене и, мърморейки „нито са ни на килата, нито са ни на акъла, ц,ц,ц… „ сяда между нас. Откъм оградата се чува как паркира кола, затварят се врати, после дисциплинирано потропване на поне два чифта крака. Ние не вдигаме очи от патките, то е ясно, че чак сега ще падат глави. Краче, обуто в червено ботушче пристъпва в снежната покривка от перушина. Зад него се подава дочен панталон над черен галош и се чува старческо кашляне и вайкане. Вкупом поглеждаме нагоре. Пред нас – Вагинка Вандалис, до нея – дядо с бяла глава се навежда за едно перце, кръсти се и мига на парцали. „Абе моми, какво сте направили тука… мале, мале, мале, човек да не седне у хоремага една рикия да изпие, и те глей ги пущините къде са се нанизали, цел ден ги дира!“ Ум царува, ум робува, ум патки пасе. Ум Белият Делфин. Изправяме се на крака, Гадева прави опит да възстанови композицията си на главнокомандващ патконадушните сили. „Госпожо премиер, намираме се в една много сложна ситуация, която…“ Гласът й потъва обратно в гръдния кош при вида на старата ръка, галеща една по една патките по главите. „Айде, тръгваме си, като не сме добре дошли тук“, тихо се смее дядото и повежда ятото навън през дупката на портата.

Сега на Вагинка трябва ли да й отдаваме чест, чудя се над омекналите си колене. Застанали сме сравнително мирно, като се има предвид непоносимата миризма на девича пот и патешки екскременти наоколо. Министър-председателката замечтано се рее и оглежда купчината Калашници, хвърля ни по някой и друг одобрителен поглед, па застава с лице към нас и ни отдава чест. После заговаря с меден гласец, че й е особено приятно да попадне в такава необикновена атмосфера, какъв велик ден за Българската демокрация е днешният. „Уважаеми войници, днес сте защитили този вид от изчезване“ – сочи Вагинчето патките във вече далечината и сияе. „Готови сте да вдъхнете нова енергия на родината ни! Готови сте да я пазите от чужди интереси! Старшина Гадева, лично ще препоръчам новото Ви разпределение да е във възловото ни поделение на Дунав мост 2!“, тържествува Вагинка Вандалис, и добавя колко е гладна, и пита не е ли време за обяд.

Ах, как хубаво замириса на пролет изведнъж. Птичките пеят и се смеят, скрили малки свенливи личица в клоните на дърветата отвън. Вече знам, че като се стъмни ще има заря. Нямам търпение да се обадя на тато и да го питам дали е останал някой и друг литър от винцето. То се е видело.

Пепа Николаева

Март 2018