И ЕТО

На лудия, дето рита дървото,
целият свят му е в краката.

Рита и крещи, че сме от вчера,
че минало перфектно е
единственото време на живеене,
че ще се качиш на влака
и ще ми вземеш думите назад,
че само наобратно можеш да ме разбереш,
от последното ми казано към първото,
че моят ненаписан мемоар ще плисне в динозавърските люспи на асфалта
като струя на пикаещо от скука куче.

А ти ме дърпаш за ръкава да вървя настрани
от лудия, дето гледа
в локвата от мазни отражения
на светофари и учудена луна
и познава къде сме били,
с кого сме оплели пуловер с душите си,
как сме пристигнали на тая гара
не разчленени в куфара,
а живи.
И ето ме, започвам да крещя до лудия и ритниците му по гръбнака на дървото,
че този разговор е тръгнал отнякъде другаде
и други ще го продължат,
но каквото си кажем ще падне на езика им,
и на жената с рибен силует,
която пее като влюбена в тоалетната на гарата,
и на мъжа с мустак от ръж и кротки устни в първото купе.

А ти ме дърпаш за ръкава да вървя.
Къде, по дяволите, да бягам
от лудия с целия свят в краката си,
та с него ми е най-уютно,
той е одеало и звезди,
началото ми, краят, мен,
дървото, влакът, виното.

Пепа Николаева