Лютеница

Тази есен влиза в двора
като средноаритметична душа на града,
където двама с лица в прозореца
мелят домати над някакво
бъдеще перфектно време в миналото.
Настанява се с дъха си на топла лютеница,
опушен и леко бодлив,
плъзва ръце по пресипналата
радиоточка на циганското лято
и въздъхва като раздрала ризата си
чушка върху ламарина,
като на първа среща
между куфарите в нощния влак от морето.
Цъква с език под млечния зъб на перфоратора,
докато кондукторът се подсмихва бащински
над билета им за връщане.
Разтваря завесите с мълния,
избива като пот по стените
и размазва грима на спомените,
опъва се в насълзена паяжина
от недовършени светове
и припуква като игла по винила на времето.
Есен с аромат на Бог.

Пепа Николаева