Едно малко човечество е разхвърляно в парка –
дете с филия и уши на елф,
момиче по плисе и бял копринен шал,
капитулирал, увесен на шията й,
забързан мъж в сако и къси панталони,
къдрица над окото му като монокъл,
цигарен дим потъва в гъста сянка
на умиращ прилеп към устата му,
печални жени викат по някого,
сядат за малко на пейка и дишат,
като да забравят поне някой
от срутените си понеделници.
Едната, във лилава воалетка
и силует на пясъчен часовник
тръгва сама към булеварда,
но спира и почва да пее,
пее и се взира
в дузината радостни хронологици
от края на света –
илюзия е да си мислим, че сме повече
от бърз аплодисмент за дръзналите
да запеят,
да скъсат със мълчанието на мъглата, която се изсипва по керемидите
като нагребан с вилица,
побелял от старост шипков мармалад.
И ние, раздробеният на залци Вавилон,
любопитно, плахо я приветстваме,
вдигаме очи
от поразсъненото си изящество,
от лакираните си трибуни
към нея на сцената в края на алеята –
браво, стига глупости,
пей, дяволите да го вземат,
изплети го този нов свят
от бляскавите паяжини на гласа си,
цялото малко човечество в парка чака да се прероди от теб.
Неделя е. Всевишният почива.
Пепа Николаева
Pepsarna's Barloga 