Al Dente

Морето ни храни враждебно
като любовник,
като император,
като чревоугодник
в мелето на демоните си
из тъмниците
на водородно – кислородната си участ,
на кондензирана безмълвна вечност.

А ние го обичаме
като създаден Бог,
като назовано проклятие,
като пристанище на грешници,

но сега двамата с теб
ще свалим от календара
простреляните от куршуми дати,
ще откраднем автобус
от депото срещу гарата
и ще побегнем
досущ разгонени песове
към овулацията на света.

Ще поканим нощта да слезе
през отворените люкове,
ще качим на стоп жена
с изкуствени цветя в косите
и старец с лице на изсъхнал параклис,
ще мирише на какао, на дива мента и пот,
ще слушаме Манхатън Трансфър,
защо не,
и ще сме на полусъединител щастливи,

защото само днес
някой може да засвири
на ксилофон зад живия плет
срещу пробудено от вампиризъм слънце,
докато в небето се изписва фар
от тънки облаци
и това да е единствената комбинация
от внезапна перкусия
с утринна небесна навигация възможна.

А подозирам, че в праховете ни
ще е видима цялата
опожарена галактика,
че морето омерзено ще ни глътне,
но днес танцуваме в автобус
с разсипани звезди по пода.

Пепа Николаева

ВАВИЛОН, В НЕДЕЛЯ

Едно малко човечество е разхвърляно в парка –
дете с филия и уши на елф,
момиче по плисе и бял копринен шал,
капитулирал, увесен на шията й,
забързан мъж в сако и къси панталони,
къдрица над окото му като монокъл,
цигарен дим потъва в гъста сянка
на умиращ прилеп към устата му,
печални жени викат по някого,
сядат за малко на пейка и дишат,
като да забравят поне някой
от срутените си понеделници.

Едната, във лилава воалетка
и силует на пясъчен часовник
тръгва сама към булеварда,
но спира и почва да пее,
пее и се взира
в дузината радостни хронологици
от края на света –
илюзия е да си мислим, че сме повече
от бърз аплодисмент за дръзналите
да запеят,
да скъсат със мълчанието на мъглата, която се изсипва по керемидите
като нагребан с вилица,
побелял от старост шипков мармалад.

И ние, раздробеният на залци Вавилон,
любопитно, плахо я приветстваме,
вдигаме очи
от поразсъненото си изящество,
от лакираните си трибуни
към нея на сцената в края на алеята –
браво, стига глупости,
пей, дяволите да го вземат,
изплети го този нов свят
от бляскавите паяжини на гласа си,
цялото малко човечество в парка чака да се прероди от теб.
Неделя е. Всевишният почива.

Пепа Николаева

СРЯДА

В този град, в който все още
нищо не сме изгубили,
изпепелен за други,
където стъпваме за първи път – разорени завоеватели
на бъдещето си – и полека
ни превзема
печалната лудост на Майстора;
та в този град
някоя Маргарита,
безсловесна и фина
като захарна балерина,
пропътувала стотици хиляди километри в душата си,
вади от огъня
думите на сътворението
и избира да живее в сърцето,
между преизподнята и небитието.

Пепа Николаева

VOWELS

От озверялото аутодафе на истинските думи –
нали все пак светът е написан
на неузнаваем език –
искам да спася поне толкова,
колкото ни трябват
да се пошегуваме с оня
непораснал смях,
непонятен за други,
че целият живот изобщо
е едно клитературно четене
на сляпо,
че от векове сме потънали в сока на райската ябълка,
а тя е все така необмислено цяла,
че сме като вампирите на Джармуш,
с вързани в панделка ръце
като от стар предбрачен ритуал,
за вечност влюбени,
че стискаш недъга ми
(дето дума за него няма)
в длани сякаш е маймунско бебе,
да не би някой друг да го види
и заобича
както не смееш,
да ти кажа на глас най-накрая,
че гласът ти мирише на касис,
и малко на куче,
че само до теб
разсипани в снега стотинки,
дали от детска касичка
на третия етаж?,
разхвърляни в краката на кокичета,
са внезапно красиви.
И че не ми е нужно да те доизмислям, за да те обичам.

Пепа Николаева

ОГРАДАТА

Кратка пиеса в четири акта 

От Пепа Николаева

Рита – около 18-годишна девойка

Джак – младеж, видимо на възрастта на Рита

Мадам Арна – майка на Джак, жена на неопределена възраст

Мосю Арен – баща на Джак, мъж на неопределена възраст

Мадам Хаберна – майка на Рита, жена на средна възраст

Мосю Хаберни – баща на Рита, мъж на средна възраст

Първо действие

Джак крачи нетърпеливо напред – назад до кафява дървена ограда между задните дворове на две съседни къщи и отвреме – навреме поглежда през процепа между две прогнили дъски. Задната врата на къщата отсреща се отваря и Рита изтичва запъхтяна към него.

Джак, с вълнение в гласа: Айде де, откога те чакам!

Рита, запъхтяно: Извинявай, чак сега успях да се измъкна. Нашите бяха довели пак онзи надут фукльо с майка му и баща му… не знам какво си мислят, че с това клечане у нас ще ми стане симпатичен ли? Като почне да тръска глава и да си върти задника ми иде да повърна! Рита въздиша отегчено, после поглежда меко Джак в очите: Джак, толкава си хубав… доколкото мога да те видя през тоя гнилоч – сочи оградата с брадичката си.

Джак, нервно: На тоя позьор ще му извия врата! И добавя закачливо: А ти, Рита, си луда. Така не се говори, ще се обадя където трябва да те арестуват. Тормоз, не се търпи.

Рита, на свой ред с кокетно поклащане на задните си части: Ми обаждай се, аз ще седна ей тук и ще чакам момчетата да пристъпят в краката ми, да ми прочетат правата, да ме претърсят щателно…

Джак: Дано намерят онова лъскавкото, чисто ново левче, дето ми изчезна вчера… ах, тиии!

Рита, кикоти се, после с изтезаващ шепот: Абе те няма там да бъркат, нали се сещаш… Хайде, обаждай се, оплаквай се, докато душевната ти рана е още топла.

Джак, издишва, предава се: Добре, стига, престани, и без друго не ме бива да говоря по телефона, знаеш ме какъв съм… И… ухаеш невероятно. И си най-красива на света. Искам да те гледам… просто да те гледам, не през тая дупка, не да те гадая, искам те цялата пред мен, съвсем до мен… Рита, моя любов. (Джак свежда смирено глава)

Рита, нежно: Джак… ти си моят листопад.

Джак: Ти си моята… гола смокиня. 

Двамата се гледат влюбено през процепа в оградата и си изпращат въздушни целувки.

 Рита, свежда поглед, рови с единия крак в земята: Абе… защо просто не я бутнем тая ограда? Гледай каква е паянтова  – натиска я с длан, тя поддава и се накланя леко към Джак.

Джак: Ъх, нашите ще полудеят, ще ни съдерат от бой, не е опция. (Мълчи, мисли) Макар че така искам да те опънаааа…

Рита: Пфф, само обещаваш, и все там си седиш. Ще ме опънеш през крив макарон.

Отнякъде се чува женски глас: Джак! Вечерята е готова!

Джак извръща рязко глава настрани, после поглежда Рита: Връщам се след малко.

Рита въздиша и сяда на тревата. Чува се Closer by Nine Inch Nails. Звукът леко се усилва на:

I wanna fuck you like an animal

I wanna feel you from the inside

I wanna fuck you like an animal

My whole existence is flawed

You get me closer to God

След края на песента Джак се връща. 

Рита: Какво яде?

Джак: Агнешко. Ти вечеря ли?

Рита: Да, преди час, пиле. И сега докато те чаках гледах едно птиче на върха на дървото и си мислех какво ли би било да имаме криле. Можехме да хвръкнем моментално, да полетим заедно нанякъде и да не се занимаваме с тая ограда.

Джак, хладно: Или можеше да ни хванат, да ни сготвят, и пак да не се занимаваме с оградата.

Рита: Хм, не знам как да не се занимаваме с оградата… тя все се оказва между нас.

Джак, нежно: Рита… ако оградата я нямаше, щеше ли да си винаги до мен?

Рита, тихо: Да, Джак. 

Джак започва да крачи умислено покрай оградата, спира, извърща глава и гледа Рита през процепа, отдалечава се… Изведнъж се затичва с все сила към оградата, пробива дупка с главата си и през нея скача в двора на Рита. В отвора се разкрива страстна любовна сцена – Рита е обладана кучешката, така да се каже. Орталъкът е ореван щастливо, тресат се джамове и в този миг всичко е наред със света.

Второ действие

Спалнята на мадам Арна и мосю Арен на втория етаж в дома им. Прозорецът е отворен и гледа към задния двор. Изпод завивката се носят сладостни стенания, които рязко се заменят със звук като от балон, който бързо изпуска въздух. Следва кратко мълчание. Мадам Арна отмята завивката. Отдолу се показва кофти гледка – Вселената сякаш щедро е повърнала недобре смлян шоколад върху чаршафите и задните части на мосю Арен. Който гледа засрамено. Ужасно е, ужасно.

Мадам Арна, сяда в леглото, ядосано: По дяволите, Арен, пак ли?

Мосю Арен, глухо: Без да искам, Арна… Извинявай… о, толкова ме е срам!

Мадам Арна: Всеки път… Това не може да продължава така. Трябва най-накрая да се вземеш в ръце и да говориш с лекар… (Заравя отчаяно лице в дланите си) Абе кой се… изпуска по време на секс, кой??

Мосю Арен, окопитено, дори някак гордо: Аз! Всеки може да, нали, да не се. Аз, обаче, съм уникален. 

Мадам Арна извръща глава към него учудено, поразвеселено: Кален си, вярно е. (Избухват в смях) Бягай бързо в банята, после ще се разправяме.

Мосю Арен се загръща в чаршаф и с подвита опашка се затътря към банята.

В този момент на вратата се звъни, мадам Арна облича халата си и тича надолу по стълбите да отвори. Отвън стоят съседите мосю и мадам Хаберни, очевидно ядосани.

Мосю Хаберни, троснато: Викни мъжа ти, трябва незабавно да говоря с него.

Мадам Арна, важно: Арен е неразположен в момента и не може да се покаже, кажи какво има.

Мосю Хаберни: Ха, какво ме баламосваш, че е неразположен, нали целият комшилък ви чу как виехте като разгонени псета преди малко – Мосю Хаберни напира да влезе в коридора, мадам Арна му препречва пътя, мадам Хаберна зад него започва да хлипа. Мосю Хаберни души въздуха в коридора и казва с погнуса: 

Абе на какво мирише тука? Какво става бе… вулкан ли е изригнал в кенефа ви…? Тръска глава като да се събуди от кошмар, като да свали миризлива буболечка от носа си, поема си дъх, прокашля се. Замълчава за минута, свежда поглед, явно да се успокои и събере мислите си. После поглежда мадам Арна внимателно в очите, прочита, вероятно, така създалата се в спалнята ситуация, и казва поукротено: 

Добре, може би моментът не е подходящ, но все повече си мисля, че нищо не е навреме и че всичко това – разперва ръце като да покаже света, и повтаря – всичко това е абсурд. Иди на театър, ако искаш да видиш нещо нормално. (тук натъртва) Погледни от прозореца на спалнята си, ако искаш да видиш абсурд.

Мадам Арна, объркано: Нищо не разбирам. Какво ще видя от прозореца на спалнята си?

Мадам Хаберна, диша на пресекулки: Ами…Джак избуши оградата между вашия и нашия двор и се възползва от Рита…

Мадам Арна: Какво, какво, я пак?

Мадам Хаберна, истерично: Джак избуши оградата – с главата си – и окачи Рита в задния двор! Нашата девствена Рита! О боже, какъв ужас, каква трагедия, колко нелепо, какъв нещастен случай, каква драма е всичко това!

Мадам Арна се хваща за сърцето, а от банята срещу стълбите на втория етаж се чува възторженият глас на мосю Арен: Браво на Джак, най-накрая!

Мосю Хаберни губи спечеленото за кратко душевно равновесие и се затичва бясно нагоре по стълбите към площадката пред банята на втория етаж. Двете жени го следват, застават до отворената врата на спалнята малко встрани от него. А той крещи: Арен, излез от кенефа да се разправяме като мъже!

Мосю Арен, глезено, троснато: Няма пък!

Мосю Хаберни, гневно: Излез бе!

Мосю Арен, дразнещо: Няма! Неразположен съм, жена ми нали ти каза!

Мосю Хаберни: Какво си неразположен бе, изпуснал си се като пеленаче! Излез да ти удара два шамара за тия нагли приказки бе!

Мосю Арен, палаво: Що бе, да ме нариташ отзад не искаш ли (кикоти се)

Мосю Хаберни видимо си изпуска нервите, изкъртва вратата на банята, нахлува вътре и хваща мосю Арен за врата.

Мосю Хаберни: Ах ти, дрисльо ниеден, ще те смажа като въшка! 

Мосю Арен отстранява ръцете на мосю Хаберни от шията си с едно твърдо движение, затъква зелена хавлиена кърпа около кръста си, полага ръце на ханша, изпъва осанка, вдига брадичка и заявява с тон на изобретател в областта на физиологичната лингвистика: Казва се Ескрементатор, елементарист такъв! Екс-крем-ен-татОр! Или Екскрементарист… хм, ще помисля по въпроса (смее се)

Мосю Хаберни, замисля се за момент, после язвително и бавно, като да говори на невменяем: Ах, колко сте интересен, мосю ЕкскрементАтор! Какви гениални отломки са събрали диплите на хавлията и гънките на тялото Ви! (смее се злобно и дърпа мосю Арен от банята към спалнята. Мосю Арен си отваря устата да каже нещо, отказва се, изсумтява, но все пак измърморва: Ударението не е върху „а“, а пада на последното „о“, ЕкскрементатОр. 

Ще ти дам аз едно ударение, мосю Арен, ще ти дам аз една тор, съска мосю Хаберни докато влачи неохотния си спътник мосю Арен към прозореца на спалнята. Двамата мъже застават пред него и поглеждат навън. Мадам Арна и мадам Хаберна също влизат в спалнята. Мадам Арна събира чаршафите набързо и безцеремонно ги изнася от стаята. След малко се връща.

Мосю Хаберни, извръща глава към мосю Арен, назидателно: А сега да видим колко ще ти е смешно. 

Двамата съседи отново отправят мълчаливи погледи към задните си дворове. Там – анархия. Парчета от кафявата оградата лежат разхвърляни в тревата, дребни подаръчета в същия цвят безсрамно блестят навсякъде, като да са спуснати от триумфиращо отверстие, въобще – гледка един път. Мосю Арен симпатично и снизходително накланя глава, присвива очи и изследва с интерес картината. Прокашля се и с бонвиванска щедрост в гласа се обръща към мосю Хаберни:

Е, не е изобщо болка за умиране. Като след празник е. Ще почистим, ще закърпим оградата, ще си стиснем ръцете и ще продължим да живеем.

Мосю Хаберни: Няма нищо да кърпим, мосю Арен. Ще вдигнем бетонна стена и край на това разюздано поведение, чиито последствия виждате долу. А там Ви се показва нагледно, че крушата не пада по-далече от дървото. Там е заровено кучето. Там се разкрива пред света как вашият калпазанин не само е изчукал нашата Рита, ами е осрал целия двор. Бащичко!

Мадам Хаберна вади извезана розова кърпичка от джоба на шлифера си и започва да каканиже, хлипайки: Сега какво ще правим, просто не знам. Трябва да й се даде хапче, защото ако е забременяла… ох, не ми се мисли. Ние сме й избрали момче от сой, от знатен род, с потекло, момче с осанка, хубаво, стабилно, с къдрици, не като вас и вашия нехранимайко и посерко!

ЕкскрементатОр!, провиква се от другия край на стаята мосю Арен.

Мадам Арна, към мадам Хаберна: Как ще те нахраня само аз тебеее! Еснафлива свиня!

Мадам Хаберна се дръпва обидено. 

Мосю Арен, насмешливо: Хах, знаех си, че сте точно този тип… люде да натирите Рита в уреден брак… Вас така ли ви събраха, или познавате лично любовта?

Мадам Хаберна, поглежда косо мосю Хаберни, поема си дъх и: Хайде да поохладим страстите и да помислим трезво над ситуацията; както казах, Рита просто не може да забременява от вашия, нали… и да поговорим за бетонната стена, която мъжа ми спомена, защото тези двамата трябва да се държат настрана, да не се виждат…

Мадам Арна, вади цигара от джоба на халата си, пали, и казва спокойно: Съжалявам за този инцидент, мадам и мосю Хаберни, но животът е това, което ни се случва, докато си правим други планове… Любовта е божа работа и в нея не бива да се месим. Нищо хубаво не излиза от това.

Мосю Хаберни, разярен: Каква любов, вашият дрисльо – пардон, ЕскрементатОр го е напънало, и айде.

Мадам Арна: Глупости. От две години висят до процепа в оградата с часове. Напънало го е от любов. Как пък не сте забелязали?

Мосю Арен, с блестяща самоирония в погледа: Любов до насиране!

Мосю Хаберни се обръща към мосю Арен и му шибва два шамара. Мосю Арен на свой ред го зашлевя по-силно и двамата мъже започват разкошен ръкопашен бой, озвучен с обиди като Измекярин! Помияр! Квартална превъзходна! и прочие, и прочие; жените на свой ред се хващат за косите и крещят нечленоразделно. Бой и вой. По някое време от стълбите се чуват забързани стъпки. След малко в стаята нахлува Джак, спира за момент и се оглежда, вижда повсеместния бой и се хвърля към мосю Хаберни, който го поваля с един удар на земята. Джак се понадига и впива зъби в прасеца на съседа си. Разярен, той грабва Джак за врата и с едно мощно движение го прекършва. Джак пада безжизнен на пода.

Fade to black

Продължителна пауза

Трето действие

Кухнята на Мадам Арна и мосю Арен. Целите в черно, двамата вечерят мълчаливо. На масата между тях е изправена урна, на която е гравирано името „Джак“. 

Мадам Арна, тихо: Не мога да я понасям тази сива стена… утре ще ми помогнеш ли да засадим новите храсти там, където обичаше да сяда Джак?

Мосю Арен: Да, мидичке моя. 

Мадам Арна: Толкова е тихо без него… Най-беззвучните седемдесет и три дни в живота ми. Все едно съм загубила слуха си… Но се случи нещо странно – Арен, помниш ли зюмбюла, онзи розовият, който купих за паметното му място? 

(Мосю Арен кима) Ами, беше прецъфтял, беше се сдухал тотално, но днес забелязах, че е цъфнал отново. 

Мосю Арен, кротко: Аз го чувствам наоколо, Арна. Той… не си е отишъл от нас. Виждам го… като невидим го виждам, как да ти го обясня. Просто знам, че е наоколо.

Мадам Арна преглъща мълчаливо сълзите си. След малко: Горката Рита… всеки ден я гледам от прозореца. Седи с часове точно там, където се срещаха, и като че ли чака нещо… (И добавя през зъби): Поне мерзавецът вече е в затвора.

Мосю Арен: Е, освен това сега няма да съм единственият, който се изпуска след секс – и тържествуващо поглежда мадам Арна.

Четвърто действие

Красива немска овчарка в напреднала възраст лежи до сива бетонна стена. Отново звучи Closer, звукът се усилва на: 

Help me, I broke apart my insides

Help me, I’ve got no soul to sell

Help me, the only thing that works for me

Help me get away from myself

Музиката постепенно спира. Над сцената се чува гласът на Джак: Рита! (Тя се изправя и се ослушва) Рита, моя любов. Време е.

Рита напуска сцената.

Тъмна завеса.

В памет на двама, които нямаха сговора от клетки да изкажат любовта си с думите на човешкия език. Зап (24/06/2008 – 10/01/2018) и Бел, чиято рождена дата не знам, но която е заминала нагоре съвсем наскоро.

Тогава тя дойде и го целуна

Бардът с кучето пее за нея
пред ресторанта с лилавата котва –
за обеците й (едната вилица, а другата – лъжица),
за пилешката каша между тях,
за косия поглед, с който жънела
стръковете гняв и малодушие,
за пчелните мастилници в гласа
и за трамвайния й смях –
във диригентски такт
с разтварянето на вратите,
изпъшкали като чинели
зад пътниците – оркестранти в номер 8.

Разказва, реве как душел въздуха за нея,
как не обичал и обичал наведнъж,
като държан във две ръце, разпънали акордеон.

Разлива се в алеята надолу към канала
на барда с куче песента
за дългата любов, за провидението и за виното,
за кестените, дето във дъжда
подскачали в краката им
като излъскани от старост жаби.

Измислена е, отрязва със назъбената ножица
на начервени устни
жена в манто пред рибен магазин
и всички си отдъхват, и тръгват във мравуняци нанякъде,
и даже някой се провиква в крачка,
че бардът сам не съществува,
каква илюзия, ха ха, е само той.

Умирам си от страх, че само аз го виждам,
но искам пак да го погледна.
Не беше там, той беше повече от много там,
гласът му – болен акордеон,
двугласен, като потракващ прибор по чиния,
по скулите му лази и го щипе трамвайната осмица,
езикът му облизва гръд, зърно,
и е безкрайно тихо.

Пепа Николаева

33 Оборота в минута

И тъкмо, когато Бог се приземява –
като игла по грамофонна плоча,
глухарчето изстрелва парашутите си към небето.
Тогава в патладжанените нишки
на слънцето през лавандула
присяда старец,
с пръст в пръстта,
с глава като глухарчето сега,
кълбо над млечно-кървав пъп,
път,
и във устата му проблясва тишината
на отрязана камбана.
Но нашите очи ще се затрият в спиралите на плочата,
завинтени като шамар от времето,
в началото е краят,
животът ни – Вселената на много бързо,
и ще изслушаме разсеяно
мелодията на душата му, потекла в улея
на земния винил
с 33 оборота в минута.
Ще се целуваме с езиците си в обуздани изречения.

А той ще бъде лавандула.

Пепа Николаева

Навсякъде

Този картоф има вкус
на една разходка през август –
гласът ти падаше пред нас
като в нагорещена мас,
докато се изтръгвахме с ръце от пясъчника на любимата ни детска площадка
и вървяхме от началото към края на изречението, на улицата, на света,
като в история, започнала много преди да се случи –
или озовала се в салона веднага след финала, в изтичащите бели букви на екрана. Вървяхме покрай строеж зад черна ламарина,
под тераси с надвесени майки, червено мушкато и хрипащи в тъмното на стаите радио новини,
изплезихме се на намръщена железария,
целунахме се под дървените щори на зъболекарски кабинет,
а в краката ни се спираха кучета, капки от локва и крастава котка,
после с червило поправяхме правописа на кратка бележка върху предното стъкло на някой си Иван,
харесахме си къща с млечно зелени стени и може би ябълка в двора,
ядохме палачинки в скута на пазара,
пихме вода до блажено заспалия на земята дядо
и сякаш очаквахме всеки момент върху нас да се стовари Раят.
Искам да намеря място, където те няма,
но сме били навсякъде.

Пепа Николаева

Лютеница

Тази есен влиза в двора
като средноаритметична душа на града,
където двама с лица в прозореца
мелят домати над някакво
бъдеще перфектно време в миналото.
Настанява се с дъха си на топла лютеница,
опушен и леко бодлив,
плъзва ръце по пресипналата
радиоточка на циганското лято
и въздъхва като раздрала ризата си
чушка върху ламарина,
като на първа среща
между куфарите в нощния влак от морето.
Цъква с език под млечния зъб на перфоратора,
докато кондукторът се подсмихва бащински
над билета им за връщане.
Разтваря завесите с мълния,
избива като пот по стените
и размазва грима на спомените,
опъва се в насълзена паяжина
от недовършени светове
и припуква като игла по винила на времето.
Есен с аромат на Бог.

Пепа Николаева

Pi

Искам да разделя с теб и ягодите, и месото,
доизмислени в лимонено светлини, видяни от такси,
смеха на светофара, като улично кречетало
оставено да си играе с пешеходните очи.

Да споделя усещането за любов
във други хора, полетели с шепи,
в които стискат снимка на бременното ми със теб сърце.

Мислите за теб през филтър – на цигара и кафе;
прахът, вдигнал ръце от обувките ми, стъпващи по тротоара
и отлепящи изпуснати мънички прозрения или препинателни знаци
в любовно обяснение, в забързващи се крачки.

Да ти покажа ребуса по скулите на минувача,
различен от това, което, предполагам, бил е вчера.
Жената, останала без вятър,
или себе си в разливащ се по кожата ми смях,
докато разглеждаш блясъка на погледа си във косата ми.

Просто аз и ти, разбъркани във светлина, в неповторим момент.

Пепа Николаева