На лудия, дето рита дървото,
целият свят му е в краката.

Рита и крещи, че сме от вчера,
че минало перфектно е
единственото време на живеене,
че ще се качиш на влака
и ще ми вземеш думите назад,
че само наобратно можеш да ме разбереш,
от последното ми казано към първото,
че моят ненаписан мемоар ще плисне в динозавърските люспи на асфалта
като струя на пикаещо от скука куче.

А ти ме дърпаш за ръкава да вървя настрани
от лудия, дето гледа
в локвата от мазни отражения
на светофари и учудена луна
и познава къде сме били,
с кого сме оплели пуловер с душите си,
как сме пристигнали на тая гара
не разчленени в куфара,
а живи.
И ето ме, започвам да крещя до лудия и ритниците му по гръбнака на дървото,
че този разговор е тръгнал отнякъде другаде
и други ще го продължат,
но каквото си кажем ще падне на езика им,
и на жената с рибен силует,
която пее като влюбена в тоалетната на гарата,
и на мъжа с мустак от ръж и кротки устни в първото купе.

А ти ме дърпаш за ръкава да вървя.
Къде, по дяволите, да бягам
от лудия с целия свят в краката си,
та с него ми е най-уютно,
той е одеало и звезди,
началото ми, краят, мен,
дървото, влакът, виното.

Пепа Николаева

В такава вечер, в каквато

Луната мирише на кюфтета

и кюфтетата миришат на луна,

а мъжете пушат на терасите

и терасите пушат от мъже,

а пък жените са избягали от себе си,

за да хвърлят кюфтета по Луната

и Луната да им хвърля по кюфте,

когато кучетата са закъсали от глад,

а гладът е закъсал от кучета

и децата са намокрили пижамите,

а пижамите са мокри от деца

разбирам колко несъщо е същото,

а същото разбира колко съм.

Пепа Николаева

От Пепа Николаева

Действащи лица:

Кралят

Първи съветник

Втори съветник

Трети Съветник

Димо

Фей

Компютърът Кула

Баба Гинче

Дядо Спас

Пролог

Разказвачът (излиза на сцената и сяда на криво трикрако столче): Някога някъде си, в едно кралство, наречено Кралството на Кривите Неща, всичко било криво, както се и подразбира от името му. И улиците били криви, и пътните знаци, а поданиците му живеели в къщи с криви покриви и стени, седели на криви столове и се хранели само с краставици като сърповете на Луната и круши от прегърбени до земята дървета. Бедата била в това, че нищо друго не растяло там. И настроението на хората било криво. Те не се чувствали щастливи, а някак тъжни и мълчаливи, защото нямало за какво толкова да си говорят. Е, не били гладни, обаче понякога сънували разни неща, които изглеждали страшно вкусно. Тези неща били кръгли, червени и разтягали спящите им лица в блажени гримаси. (Хъркане и премляскване) За жалост обаче никой не знаел какви са тези работи, които усмихнато се сънували в Кралството на Кривите Неща. 

Кралят на Кралството на Кривите Неща не сънувал нищо, бил по-кисел и от най-киселата краставичка в който и да е буркан на света и страдал от постоянно главоболие. При него всеки ден идвали навъсени поданици и го питали (женски глас): „Какви са тези некриви, червени неща, които сънуваме? (мъжки глас) И защо ги няма в нашето кралство?“ 

Кралят не знаел отговорът на тези въпроси. „Ако нещо го няма в моето кралство, значи то не съществува!“, мислел си владетелят, докато сърбал чай от крушови листа. А от думите му, че тези червени кръгли работи не съществуват, хората ставали още по-тъжни. И въобще, в Кралството на Кривите Неща царяла една зеленикава бъркотия. 

Един крив понеделник Кралят се събудил в кривото си легло и решил да предприеме някакви действия, така щото хората да спрат да му досаждат с въпросите си за разни неща, които не съществуват. И извикал съветниците си на съвещание в двореца.

Първо действие

 (Кралят и съветниците му седят около крива маса в залата на двореца и се почесват по главите)

Кралят (покашля се): „Уважаеми съветници, както всички добре знаете, в нашето кралство растат само криви краставици и круши. Поданиците ми идват при мен и ме питат какви са тези кръгли червени работи, които сънуват, и защо ги няма тук. И когато научат, че такива работи не съществуват, стават още по-умърлушени. Какво, смятате, че трябва да направим?“

Първи съветник:„Ами да вземем да изправим кривите краставици и кривите крушови дръвчета, Ваше Величество!“

Кралят:„Да ги изправим, ама как, Първи Съветнико? Земята ни ражда само такива!“

Втори Съветник: „Ако се опитаме да ги изправим, те ще се счупят на две по средата, а това не е решение. По-добре да кажем на хората, че кривите краставици и кривите круши всъщност са прави и да не ни досаждат повече с измислици и глупави въпроси.“

Трети Съветник: „Или просто да им забраним да говорят за неща, които не съществуват, Величествени Кралю. Така те сами ще престанат да вярват в сънищата си и ще се успокоят. А който настоява, че кръглите червени работи ги има, да бъде наказан най-строго!“ 

Кралят:„Ооо, това ми харесва! Писарю, издавам заповед – от днес всеки, който говори за несъществуващи неща, ще бъде обявяван за магьосник и ще бъде затварян в кривата кула на двореца!“

Второ действие

Разказвачът: По същото това време, когато Кралят издал заповед да не се говори за неща, които не съществуват, едно момче на име Димо сънувал от онези работи, за които никой не знаел какво са, но изглеждали безкрайно вкусно. 

(На фона на птича песен) Присънило му се, че седи под кривата круша в двора на баба си Гинче и дядо Спас, където и в нощта на съня си прекарвал ваканцията си. Седял си Димо, а пред него, на зелена дръжка над земята, блестяло на слънцето нещо червено и кръгло. Димо се усмихнал, протегнал се да го докосне и сякаш отвътре го заляла топлина, а ръката му сама се плъзнала в пръстта под червеното нещо. Там Димовите пръсти намерили странен предмет и го измъкнали от земята. 

Димо завъртял нещото в ръка. То било с големината и формата на идеално кръгла поничка. Димо не знаел какво е поничка, но понеже ние сме виждали и понички, и разни други работи, можем да опишем Димовата находка така, че да си я представим най-добре. 

Предметът бил твърд като камъче и лъскаво кафяв. От светлината, която ту надничала през отрупаното с круши дърво, ту срамежливо се скривала зад някое листо, камъчето-поничка проблясвало сякаш е топящ се в тенджера на котлона шоколад. По продължението му от едната страна като леко издадени прешлени били наредени извити, тъмно лилави чертички, всяка следваща мъничко по-голяма от предходната, така щото напомняли на изображение на безжична мрежа или усилващо се ехо. А от другата страна на нещото драсканиците били разноцветни и разхвърляни като чорапите по пода на Димовата стая. Някои от тях дори присвятквали, за не-повече от секунда, или поне на него така му се струвало. Половината наподобявали йероглифи с малки шапчици отгоре, други били къдрави като макарони или просто не приличали на нищо друго на света. Ей такова нещо. 

И понеже във времето и пространството на тези събития не били измислили Интернет, Димо не можел да снима картинките с телефона си и да се опита да намери някаква информация за произхода и значението им в Гугъл, например. Но така или иначе, нямаше да има нито едно попадение. Нищо, нищичко. Пълна нула. Защото…

Трето действие

(Звук от пожарна сирена)

Гласът на момиченцето Фей, силно разтревожен:„Не знам къде съм, не разбираш ли, компасът ми го няма! Нещо се случи, докато се спускахме надолу през Млечния път, люкът се отвори и той просто излетя навън. Изглежда сме кацнали аварийно на едно място с ужасно криви табели. Какво ще правя сега? Без компасът съм загубена!“

Компютърен глас:„Успокой се, Фей. Поеми си дълбоко въздух и преброй до десет. Погледни през илюминатора. Какво друго, освен криви табели, виждаш?“

Фей:„Ох… виждам къща с криви стени и крив покрив… И криво дърво отпред… О, и цяла нива с домати!“

Компютърният глас:„Тичай бързо, знаеш какво трябва да направиш, нали, мило момиче! Тичай! Тиичаай!“

Разказвачът:Този разговор се провел точно в седем часа сутринта на едно късно лятно утро на борда на летяща чиния от планетата Домат, която се намирала на два милиона светлинни години и в посока диаметрално противоположна на нашата Земя. Фей било името на доматянското момиченце – то се пишело с една буква от доматената азбука, но се произнасяло с тези три звука. То говорело с Кула, компютърният мозък на планетата Домат, който знаел и можел много неща. 

Както и да е, всичко на планетата Домат било измислено и устроено по съвсем различен на познатия ни начин, така че би било просто невъзможно да се разкаже. И името на планетата се пишело с един нещо-като-знак, но на земен език се превеждало домат. Или не точно се превеждало, но звукът му така се разбирал. Ако някой доматянин срещнел землянин и изричал името на планетата си на собствения си език, тоест по Доматянски маниер, в съзнанието на човешкото същество веднага се появявала картинка на домат и той ясно чувал в ушите си именно тази дума. Което означавало, че те можели да говорят, но не така, както ние разбираме говоренето. По-точно е да се каже, че те владеели начин да общуват с всякакви извъндоматяни, така че да бъдат разбирани безпогрешно. 

Доматяните рисували с мисли в умовете на събеседниците си и прочитали техните мисли. Те умеели също така разни други неща, които на нас биха ни се сторили просто невъзможни, или поне магически – като например да променят формата си, да лекуват окървавени колене с едно докосване или да прожектират светлинно шоу върху стената. 

Доматяните се раждали във формата на малки лилави плазмени балони от други, по-големи лилави балони. Тези пък по-големи балони след раждането се превръщали в метални компаси, които постоянно висели във въздуха точно над главите на малките доматяни и издавали звуци, наподобяващи ту тътена на море, ту писъка на чайки ( тътен на море и писък на чайки). Компасите били нещо като индивидуално зарядно устройство и за домовете им – летящи чинии, и за самите доматяни. Подобно на зелените дръжки на доматите или сърцата на хората. Без тях лилавите плазмени същества не можели да летят, а те обичали това повече от всичко на света.

Четвърто действие

(Баба Гинче и дядо Спас шетат в кухнята си)

Дядо Спас: „Какво ли щеше да бъде, ако краставиците и крушите не бяха криви, а прави? Като тревата в ливадата… ех, че красота!“

Баба Гинче: „Не знам, но аз пък все сънувам едни такива кръгли, бляскаво червени неща, от които се усмихвам. Но те не съществували и не можем да говорим за тях (дълбока въздишка).

Пето действие

Разказвачът: На сутринта след онзи сън с кръглите червени неща Димо се събудил много по-рано, отколкото едно дете във ваканция би трябвало да се буди, пък било то и в Кралството на Кривите Неща. Кривият часовник с кривите краставичени стрелки на стената (тиктакане на часовник)показвал седем и пет. Момчето се облякло набързо и излязло на двора. 

Димо:„А… ама какво е това?“

Разказвачът: Пред очите на момчето се разкрила невиждана досега гледка в прекрасно червен цвят. Дворът бил покрит с малки алени топки, точно като онези неща от съня на Димо и всички други хора в Кралството на Кривите Неща. Е, без Краля и съветниците му, които не сънували. За момент Димо се изплашил, докато в главата му не прозвучало нещо особено приятно… 

Гласът на Фей: „Хей, здравей, кой си ти?“

Димо, сепнато: „Аз съм Димо…а ти, какво си ти? И как те чувам, като нямаш уста?“

Фей:„О, извинявай.“

Разказвачът: Фей се завъртяла във въздуха и след секунда пред момченцето стояло момиченце с огромни лилави очи и бяла коса почти до земята. То направило една крачка и с истински човешки глас казало:

„Аз съм Фей от планетата Домат от другата страна на Млечния Път. Ние, доматяните, живеем в корабите си, и честичко пътуваме из цялата галактика. И аз бях тръгнала на първото си пътешествие, но нещо се случи и от борда излетя компасът, без който не мога да летя. Той е малкото кръгло нещо, което си сънувал и от което са поникнали ето тези домати.“

Димо:„А ти откъде знаеш какво съм сънувал?“

Фей:„Ти ми каза. Прочетох го в мислите ти.“

Димо, с недоверчив тон:„Ама че работа. Вие, извънземните, сте много странни. А какво са домати и как така от твоя компас са поникнали тук?“

Фей:„Ооо, доматите са най-вкусното нещо на света. Нашата планета е галактически известна с тях. Още след първата хапка лицето ти получава усмивка. Те поникват от мънички семки, които се засаждат в земята, точно както вашите краставици и круши. Докато премигнеш и хоп! – от семчицата е станал домат. Всичко, ама абсолютно всичко на планетата Домат съдържа тези семчици, включително и компасът ми.“

Димо, бавно и замислено:„Сигурно нямаше да ти повярвам, ако не бях сънувал този така наречен ваш домат.

Разказвачът:и Димо се навел, откъснал един домат и отхапал от него. 

Димо (премлясквайки, въодушевено):„Ммм, ама наистина е много вкусно… Бабо, дядо, елате да видите!“

Баба Гинче (с дядо Спас се появяват на прага на къщата): „Какво става, Димо? И кое е това момиче?“

Димо:„Това са домати. А момичето е Фей от планетата Домат.“

Дядо Спас:„Какво са това домати?“

Димо: „Най-вкусната храна на света, която освен това те усмихва, дядо.“

Дядо Спас:„Хм. Я дай да опитам… Ооо, ама това е чудесно. Има вкус на… има вкус на… краставица и круша едновременно! И гледай колко са много… Съседе, ела да опиташ едно чудо!“

Разказвачът:За броени минути съседите на баба Гинче и дядо Спас се събрали в двора им, похапнали домати и се смели за първи път в живота си. Мълвата за извънземните кръгли червени неща, и въобще за цялото това необичайно събитие, бързо стигнала до Краля и той наредил на служителите си да му доведат малката извънземна госпожица Фей. 

Шесто действие

Кралят:„Вие, твърди се, сте поданица на планетата Домат. Не е ли редно веднага, щом кацнете на друго място, да се представите първо на владетеля му, госпожице Фей?“

Фей:„О, простете ми, Ваше Превъзходителство господин Кралю, но кацането ми на Земята дори не беше предвидено, поне не в самото начало на моето пътешествие през Галактиката. Корабът ми претърпя авария, компасът ми изхвърча през люка и изглежда е паднал на вашата територия.“

Кралят: „И ако добре съм разбрал, от този ваш компас са поникнали някакви зеленчуци, които Вие наричате домати?“

Фей: „Да, уважаеми Кралю. Само че от научна гледна точка доматите са плодове. Но ако ви харесва да ги наричате зеленчуци, аз не бих имала каквото и да е против.“

Кралят, ядосано:„Не искам да ги наричам нищо, госпожице. Вие разпространявате в моето кралство неща, които не съществуват! За мен сте опасна магьосница и затова трябва да бъдете арестувана и наказана. Стражи, заведете извънземната Фей в ареста! И ми донесете веднага този компас!“

(Тревожен барабанен звън)

Седмо действие:

Димо: „Моля Ви, Ваше Величество Кралю, опитайте само една хапка!“

Кралят: „Как да  опитам нещо, което не съществува?“

Димо, настойчиво: „Съществува, Кралю, ето го пред очите Ви! Моля Ви, много Ви моля!“

Разказвачът: Кралят въздъхнал ето така (дълбока въздишка),поел домата от ръката на Димо, отхапал… и се усмихнал лекичко. После отхапал още веднъж и се усмихнал дори малко по-широко. После изял целия домат и се засмял с глас ето така (сърцат смях).

Кралят, смеейки се: „Ама… ама какво е това? И защо е толкова вкусно? И защо се смея?“

Дядо Спас: „Може би защото не всичко трябва да е криво, и доматите наистина съществуват. А това е много хубава новина.“ 

Кралят: „Вземете компасът, млади момко. Кой знае още какво може да ни покаже… “

Осмо действие

Разказвачът: Димо и Фей стояли в летящата й чиния и наблюдавали как компасът се върти и включва една по една многобройните лампички върху корпуса в командната зала. Помълчали малко, пък после Димо казал: „А какво ще стане, ако дойда с теб на твоята планета?“ 

Фей, въодушевено: „О, това ще бъде прекрасно. Може там пък да засадим от вашите вкусни краставици и круши. Сигурна съм, че на доматяните ще им се понравят точно толкова, колкото вашата Земя хареса нашите доматите.“

Разказвачът: От двора на къщата, седнали на сянка под кривата круша, баба Гинче и дядо Спас наблюдавали летящата чиния.

Дядо Спас: „Така ли започна всичко, Гинче?“

Баба Гинче, усмихнато: „Да, точно така се случи. Компасът винаги ни намира“. 

Край.

Клошарката, любима някому
седна на кушетката под навеса на спирката
точно в седем без петнайсет - 
можеше спокойно да е подранила 
за преглед при офталмолог.
Захвърли в тревата високите токчета
и повдигна бяла раница до себе си,
погали я като невръстно куче,
разтвори я и наизважда
чаршаф, франзела, термос,
зелено огледало и червило,
възглавница, кибрит и флейта.
Клошарката, любима някому
говореше на кучето, Генади,
че сме бездомни до второ нареждане,
че чакаме небето като събудено око да се отвори,
да ни залее с мека мебел, полилеи и бегонии,
че пейката не заслужава 
нетапицираната участ на два одушевени песа
(единият май лекичко измислен)
Клошарката, любима някому
прегърна кучето и се зае да чака.
Очите на камиона се отвориха
на километри под небето,
току над термоса с кафето.
Генади спеше непробудно.

Октомври 2020
Пепа Николаева

Гротеска в три акта

от Пепа Николаева

Ролите

Мосю Арен

Мадам Арна

Мадам Жумо, продавачка на риба

Мосю Буфон, слепец

Първо действие

Мадам Арна е по халат в спалнята. Търси нещо в гардероба и очевидно не го намира. Видимо притеснена, обръща глава към вратата и извиква: Арен, виждал ли си розовите гащи?

Мосю Арен влиза в стаята.

Мосю Арен (озадачено): Кои розови гащи? Розовите розови гащи? Не, не съм ги виждал днес. Хайде, нали ще ходим на пазар, стягай се вече, че не искам да изпуснем прясната риба. В колко часа довечера очакваме Мадам и Мосю Хаберни?

Мадам Арна (разсеяно, продължава да вади разни артикули от панер в гардероба, да ги оглежда и да ги връща на мястото им): Ами към… ще проверя, не съм сигурна в часа. Хм, вчера, преди работа, ги прибрах от простора и ги сложих тук, много добре си спомням. Как така ще изчезнат?

Мосю Арен (с научна фантастика в гласа): Нищо в природата не изчезва, само преминава от една форма в друга. Може би сега са ароматен розов облак над африканска пустиня, дългоочаквано обещание за дъжд…

Мадам Арна (скастря го глезено): Ама не се шегувай сега, знаеш колко са ми любими. Как може да си толкова невъзмутим, когато розовите гащи очевидно не са тук!

Мосю Арен (разтваря ръце и я придърпва към себе си): Арнааа… хайде да се поразходим из пазара, всичко ще си дойде на мястото, любов!

Мадам Арна въздъхва и се съгласява, облича се набързо, след което се хващат за ръце и излизат.

Второ действие

Мадам и Мосю Арни са на пазара. Завъртат се около един зеленчуков щанд, на който Арен опипва артикулите, вдига ги до нивото на очите си и ги оглежда с присвити като за експертна оценка очи. Мадам Арна е разсеяна, оглежда се неспокойно и замислено наоколо и забива нос в краката си.

Мосю Арен, весело: Аспарагус, Арна? Нали си падаш по този зеленчук?

Мадам Арна, внезапно оживена: Къде да падна по този зеленчук, Арен? В дупката, в която са се скрили розовите ми гащи?

Мосю Арен (пощипва я закачливо по хълбока): Е, не бързай, любов.

Мадам Арна (прави се, че не забелязва закачката): Нали щяхме да пазаруваме основно ястие първо, рибатата е ето там – сочи към щанд през няколко маси от зеленчуците. Мосю Арен я хваща нежно за ръка и с усмивка под мустак потегля в рибешката посока. Двамата се приближават до щанда, където ги посреща усмихната продавачка. Мосю Арен застава до масата и се надвесва над морските деликатеси, докато мадам Арна продължава да изписва предстояща, морска или най-обикновена сухоземна буря по лицето си.

Мадам Жумо, приветливо: Добър ден, какво мога да ви предложа днес?

Мосю Арен, любезно: Добър да бъде, очаквах да видя мосю Посон? Да не е болен?

Мадам Жумо: Баща ми е вече доста възрастен, за да стърчи на пазара, въпреки, че много обича и атмосферата, и рибата. Но днес си взе почивен ден. Обаче аз съм тук и се надявам да ви бъда полезна.

Мосю Арен, въодушевено: Чудесно! Аз си мислех за една пълнена сьомга. Тази е с божествен цвят, истинска кулинарна изкусителка! (с нескрито густо Арен плъзва пръсти по гърба на сьомгата) Погледнете само дъгата от цветове по кожата й! Но е доста голяма. Очакваме гости за вечеря, не съм сигурен, че ще смогна да се представя по специалитетен начин, нали разбирате, както се предполага за един майстор-готвач.

Мадам Жумо, уверено: С малко помощ ще успеете, сигурна съм, мосю! Аз имам едни рецепти за пълнене на сьомга в готварската книга тук (извръща се и хваща в ръка малко червено томче от табуретката зад нея), ако ви е интересно.

Мадам Арна, която през цялото време стои замислено леко встрани, се раздвижва като в готовност да прекъсне мълчаливата линия на стиснатите си устни. В този момент покрай щанда минава слепецът мосю Буфон, който неволно докосва крака на мадам Арна с бастуна си, вдига очи зад тъмните очила и вдишва дълбоко.

Мосю Буфон (с озаряваща лицето му наслада): Пардон, извинете ме, мадам!

Мосю Арен (поглежда го с озарена физиономия): Ето какво трябваше още да свърша днес – да оправя електрическия душ! Обръща се към отминаващия мосю Буфон: Благодаря Ви, че ме подсетихте, добри човече!

Мадам Арна (неочаквано тропва със загубил търпение крак): Арен, къде са розовите гащи?

Мосю Арен (хваща я успокоително през кръста): Успокой се, Арна, хайде да приключим с покупките, ще се покажат отнякъде…

Мадам Арна (с треперещ глас): Откъде ще се покажат? И вчера беше почивка цял ден, защо не оправи душа?

Мосю Арен (несломимо): Душа моя, душа ще бъде оправен своевременно! Хайде да напазаруваме сега, съгласна ли си?

Мадам Арна (с неохотно примирение): Ох, добре.. Но нещо не е чиста тази работа!

Мосю Арен се обръща извинително към мадам Жумо, след което отново забива избиращ поглед в подредбата от морски дарове на масата.

Мосю Арен, заинтригувано: А, не бях забелязал мидите! О, чудесно изглеждат, много сочни! Пресни ли са?

Мадам Жумо: Да, от тази сутрин, съвсем свежи. Лично ги обезпесъчих. И знаете ли какво най им обичам? Солени са, няма много-много какво да се разправяте, направо ги хвърляте в тенджерата и след пет минути са готови!

Мадам Арна (диша дълбоко, като пред инфаркт): Така ли? Така ли се приготвят миди? Звучи ми блудкаво. Вие мидни специалитети не сте ли опитвали? Знаете ли… изведнъж се разплаква, мосю Арен я прегръща през раменете с една ръка, а с другата жестикулира към мадам Жумо да увие сьомгата. Изважда портфейла си, плаща и двамата с мадам Арна, така прегърнати, си тръгват от пазара, докато тя тихичко хлипа.

Трето действие

Арните влизат у дома и оставят покупките на масата. Мадам Арна сяда на един стол и хваща лицето си в шепи. Мосю Арен застава зад нея, навежда се и я прегръща.

Мосю Арен, недоумяващо: Арна, ама ти заради розовите гащи ли се разстрои толкова? Жено шашава!

Мадам Арна (прекъсва го с поуспокоен хлип, след което със засилка): Ами къде са тогава? И моля те, оправи го тоя душ най-накрая, че се изнервям, мъжо шашав!

Мосю Арен (с готовност): Ок, вадя инструментите и го почвам! Отправя се към един шкаф и изважда със замах куфарче с джаджии, отваря го, измъква разни отвертки и излиза от стаята. Мадам Арна става от стола и се отправя към спалнята, където отново забива ръце в панера за белото, свива рамене, отказва се от тършуването и сяда на леглото с очакваща физиономия. След малко влиза и мосю Арен.

Мосю Арен (с победоносно изражение на лицето): Готово! Устройството функционира отново, любима моя!

Мадам Арна (с внезапен флирт в гласчето): Ами тогава… защо не провериш и налягането? Искам да кажа, ще се изкъпем ли този ден?

Мосю Арен се приближава, коленичи на пода, целува Арна и бавно плъзва ръка под роклята й, след което отдръпва леко глава назад и казва с резониращо съблазнителен глас: За теб… и в банята влизам, мидичке моя! След което се изправя, съблича ризата си и започва да разкопчава панталоните си. Спира, сякаш подсетен от нещо, и набързо вдига отново ципа. Арна го поглежда озадачено, изправя се и отправя зачервено лице към неговото.

Мадам Арна ( с ръце на кръста, положението е твърдо ф): Арен, видях нещо в цепката ти! Какво е?

Мосю Арен (отбива атаката леко сконфузено): Какво си видяла? Нищо не си видяла, любов, успокой се, моля те!

Мадам Арна, настоятелно: Покажи ми го!

Мосю Арен, неотстъпващо: Нямам нищо за показване!

Мадам Арна: Имаш, покажи ми го!

Мосю Арен: Няма пък!

Мадам Арна, вече умолително: Арееен, моля те, любов!

Мосю Арен (смъква се на спалнята и въздъхва): Ок. Сутринта… Обух ги, Арна!

Мадам Арна (затиска в шепи разлелия се по лицето й ужас): Арен! К..к..какво става? Защо? Ама защо?

Мосю Арен: Арна, аз… Съжалявам!

Мадам Арна (сяда в поражение до него на спалнята): Не мога да повярвам! Не мога. Изведнъж скача и извиква: Нали сме се разбрали? Твои са в неделя! Днес е събота, Арен! И защо не ми каза цял ден?

Мосю Арен, извинително: Арна, моя любов. Не мислех, че ще искаш да ги обуеш точно днес. Обичам те! Исках да те усещам върху кожата си дори на пазара, не разбираш ли? Беше спонтанно… знаеш колко е хубаво! Та аз… понякога ги мушкам в джоба си и през седмицата, докато съм на работа. Ароматът ти в ръката ми, Арна. Само ако знаеш…

Мадам Арна не го изчаква да довърши изречението, а се нахвърля върху него и двамата потъват в леглото, докато на сьомгата й става ясно, че и пържена може да се яде.

Тъмна завеса

Гротеска в два акта

От Пепа Николаева

Действието се развива в настоящето

Ролите

Доктор Клит, вече известен психиатър

Мадам Арна

Мосю Арен

Зюдойче, все още неизвестен телевизионен репортер

Първо действие

Доктор Клит седи на дивана в хола си по потник и долнище на анцунг и дъвче морков. Пресяга се към масичката пред дивана за дистанционното и пуска телевизора.

Доктор Клит (повдига вежди, примлясква, захвърля моркова в чиния на масичката): Омръзна ми от тая диета! (почесва се по корема) Да имаше сега едно шоколадово суфле…ех! (поглежда екрана, поклаща глава и се подсмихва) Хората идват при мен да ги лекувам, а аз дори не мога да готвя…

Второ действие

Мадам Арна и Мосю Арен стоят пред кварталния Плод-Зеленчук и чакат Арна да си допуши цигарата. Мосю Арен държи в ръцете си огромен книжен плик с продукти и поглежда към Арна леко нетърпеливо. Репортерът Зюдойче ги приближава с камера в ръка.

Зюдойче, приветливо: Здравейте и прощавайте, че така внезапно. Казвам се Зюдойче и правя една програма за Канал 7, казва се „Двойки в петминутки“. Бихте ли се съгласили да разкажете историята си? Днес не е особено студено, а и ще участвате в томбола за екскурзия за двама, ако се съгласите! Какво ще кажете?

Двамата Арни се поглеждат с изражение „Защо пък не?!“, мосю Арен оставя плика на земята и се прокашля. Зюдойче намества камерата пред тях.

Мосю Арен, замечтано: С Арна се запознахме пред едно кафене…

Мадам Арна (прекъсва го внимателно): Не беше ли сладкарница, Арен?

Мосю Арен (поглежда я с недоумение): Сладкарница, кафене – има ли значение? Нали се запознахме на тротоара, това има значение.

Мадам Арна, възмутено: Има значение, как да няма значение? Ами ако бях гладна, какво щях да ям в това кафене? И защо искаш да се запознаваш с мен пред кафене, като можеш да ме видиш за първи път пред сладкарница? Някак по-романтично е, Арен, и сладко! Само ми объркваш спомените сега, може ли да си такъв…(Пали нова цигара и издишва шумно) И защо ми го купи тоя миксер?

Мосю Арен: Защото… защото така! Остави ме да разказвам сега! (Раздвижва раменете си и потрива ръце, за да ги стопли) Много красива, моята Арна, и не смея да я доближа. Седи на един стол и чете, а кафето й изстива пред нея. Изваждам плик с фъстъци от джоба си и започвам да ги стрелям нервно в устата си. Прелиства страниците толкова внимателно, сякаш ги пише, сякаш иска да почувства всяка дума. Мисля си какво ли обича да яде… Ако имаше вятър, косата й щеше да се разсипе като фиде по роклята й. Представям си я гола на масата пред паница супа и настръхвам! И гърдите й настръхват! От моето готвене! Ами ако не й е по вкуса…Фъстъците изчезват в устата ми. Изпотен съм и съм жаден. Една баба почти ме настъпва с бастуна си и уж неволно отскачам към масата на Арна. Тя повдига очи, отначало несмутено, а после смутено. Искам… искам да й сготвя, на момента!

Мадам Арна (поглежда го разнежено): Арен… Когато го видях за първи път, разбрах всичко. Не съм забелязала как други мъже стоят на тротоара, но той го правеше така, сякаш държеше в шепи не фъстъци, а това парче от Земята и ми го подаряваше. Потънах в ръцете му още преди да ги разтвори – не сте виждали толкова красиви ръце, обещавам ви. Забравих, че чета, забравих какво чета. Времето спря, хората изчезнаха. Нищо не можеше да направи този момент по-единствен. Исках… исках да ми изпере чорапите, да ми измие чиниите, да му изгладя ризата и да му завържа връзките на обувките! А когато успях да фокусирам фъстъците, направо полудях! Разстреля ме с тях от тротоара. Представих си колко са топли, колко са твърди и вкусни, как лепнат по потните ми длани и оставят парченца от керемидената си кожа разхвърляни навсякъде по мен…(разтваря широко очи) Гладна съм!

Мосю Арен (с вълнение в гласа): Когато й сготвих за първи път, котлонът беше много горещ и порпрегорих наденичките. Е, ами много се притеснявах, ръцете ми трепереха, нямаше достатъчно олио, все се обръщах да й хвърля по един поглед. Тя обаче ги изяде с такъв апетит! Хрускаше и се облизваше, а очите й светеха доволно, все едно в чинията се беше наместил горд от цвета на кожата си вурст, сготвен от Гордън Рамзи с небрежна лекота и сос от мръсни думи. Но не, моята Арна обича прегорели наденички и допълнително поиска даже! Нямаше време но… няколко дни по-късно й сготвих истинска вечеря. Ордьовър, три основни ястия, десерт. Не успяхме само да си доядем шоколадовите хапки във формата на кученца. Да ви кажа честно, направих ги, защото исках да й позакръгля формите, виждате я каква е. Нищо не й се лепи, обаче сме намерили страшна рецепта за шоколадови кученца и си ги забъркваме най-редовно. Много са вкусни, подкосяват ми се краката, като си мисля за тях!

Мадам Арна, превъзбудено: Никой не може да готви като Арен и това е факт, не се опитвайте да спорите с мен! От най-простите съставки изважда максималното и комбинира подправките до съвършенство, пълно гастрономическо удоволствие, каквото не можете да си представите! Никога не съм мляскала така на масата. И като се разхвърля с тия зърна черен пипер… ми много го обичам, признавам си. А млякото с какао как го разбърква и подслажда… не мога да го опиша, няма такива думи. Просто Арен е моят мъж и главен готвач на душата ми, разбирате ли. А на масата, докато вечеряме…хм, това е тайната ни и не съм сигурна дали искам да ви я кажа… Там намираме всички рецепти. Всичките са си наши, нищо не правим по съвети от готварски книги, и затова ни се получава.

Мосю Арен, със скромно изпотени очила: Е, не съм чак такъв готвач изобщо, Арна обича да превъзнася манджите ми. И за какво сега разказваш какво ни се получава, хорат да не са на летище, искат да бъдат ангажирани, да чуят какво не ни се получава, дай им малко повод за съпричастност, ма жена!

Мадам Арна, с нетърпящ възражение тон: Изобщо не преувеличавам, Арен, а зрителите искат да се изненадат! И аз ги изненадвам, като им казвам какво ни се получава и защо ни се получава. (Поглежда го бързо, изважда носна кърпа от джоба на палтото си и му я подава) Избърши си мустака, целият е в мляко. Всеки е ревнал за това, дето не му е наред и не му се получава! Не ни се получава, когато не сядаме да обсъдим менюто, Арен! Какво ми се скатаваш зад тия тенджери, шта прибия! И като затършуваш за тия подправки, и като се разшуми оня ми ти плик… сега, нищо не казвам за ориенталския микс, много е разгряващ и си е на място, ама колко пъти да ти кажа, че си обичам по-простички неща? И вместо да ми купваш миксери, ме остави да ти бъркам супите на ръка, както най-обичам! Знаеш ли, че и аз си мисля, че не мога да готвя? И че ми трябва специално облекло за тая работа, затова го поръчах! (Заравя лице в шепи и плаче съкрушено)

 Мосю Арен (поглежда я изненадано и я прегръща): А ти банани ли имаш в ушите, Арна? Защо не слушаш, когато ти казвам, че готвиш превъзходно?

Мадам Арна, хлипайки: Защото… защото си хукнал по психиатри, вместо да ме попиташ какво й е на манджата! И защото… ами защото съм женааа! (неудържим рев…последван от мощен, двоен кикот)

Тъмна завеса

Гротеска в четири акта

От Пепа Николаева

Действието се развива в измисленото френско градче Арнивил

Ролите

Мадам Арна

Мосю Арен

Доктор Клит

Мадам ЛюЛю

Куриерът БуБу

Първо действие

Супермаркет в Арнивил. Зад касата  – мадам Арна, в петдесетарска тъмносиня рокля на бели многоточия и прическа на идеалната домакиня от същия период чака следващия клиент с отегчено лице. Наредени до нея са каса бира, куче – касичка и още една каса. Възрастна дама, Мадам ЛюЛю, се приближава с кошница зеленчуци. Мадам Арна се намества на стола си в подготовка да сканира продуктите, протяга ръка към кошницата, грабва огромен морков и замръзва. Стиска го в ръката си и се вторачва в него със средноаритметичен на ужас и копнеж поглед. Сканира го с треперещи ръце и неохотно го поставя настрани. Диша учестено и прокарва пръсти по двете огромни глави лук в пазарската кошница, сканира ги бавно, извършва транзакцията и с едва овладян глас благодари на клиентката, след което видимо се замисля.

Тъмна завеса

Второ действие

 Кабинетът на доктор Клит в Клиниката за психично и сексуално здраве в Арнивил. Възпълничкият психиатър седи на стол зад бюрото си с предразполагащо, но леко напрегнато изражение на лицето. Пациентът, мосю Арен, видимо притеснен, се е излегнал на дивана с лице към него.

Мосю Арен (изправя се на дивана в яростно отчаяние): Какъв мъж съм аз? А? Да не мога една… (диша тежко, опитва се да сдържи сълзите си)

Доктор Клит (внимателно): Този проблем…

Мосю Арен (прекъсва с възмущение доктора): Лесно Ви е на Вас, като ви гледам едва ли имате такъв „проблем“! (Обърсва лицето си с опакото на ръкава и се обляга замислено назад): На всичките ми колеги, като ги слушам, им се получава (изсумтява в самоирония) Аз никога не съм бил добър, всъщност, но продължавам да опитвам, по всевъзможни начини…

Доктор Клит (с клинично любопитство в гласа): Какво мислите, че липсва, мосю Арен?

Мосю Арен: Ако знаех, нямаше да съм тук, нали така? Опитвал съм какво ли не – нежно мачкане преди, нали, така де. Подгрявам бавно, всеки път по различен начин! Старая се да запомня как съм го правил предишния път, за да не повтарям неудачите. Опитвам се да внеса и по-екзотични неща, нали разбирате. Целият съм под пара, омазан до ушите направо! И не ще, и не ще, а толкова я обичам!

Доктор Клит: А тя? Какво казва тя?

Мосю Арен: Ама Вие не разбирате ли, че тя не говори! Напразно си блъскам главата, напразно ще плащам и на Вас, да ме прощавате!

Доктор Клит (с професионално прикрито недоумение): Значи казвате…

Мосю Арен (вече губи търпение): Да, казвам Ви, че съм опитвал какво ли не и вече съм на прага на отчаянието, доктор Клит!  Даже, даже й купих един от онези уреди, дето се държат в ръка, със зареждащите се батерии… името ми се изплъзва от езика нещо, сбърках се вече и аз (изважда носна кърпа от джоба си и забърсва потта от челото си) Не, същата работа! Нищо не става от мен, пълен провал! Можете ли да ми помогнете, докторе? Искам да го усетя в стомаха си, онова щастливо пърпорене на пеперуди…

Доктор Клит (със спокоен, равен тон): За всеки проблем има разрешение, мосю Арен. Струва ми се, че ще бъде полезно да изслушаме и двете страни, все пак. Смятате ли, че това е възможно?

Мосю Арен (превъзбудено): Ама искате ли да я видите? Тук е, отвън, в чакалнята. (Скача решително на крака) Сега се връщам, един момент само.

Трето действие

Утро в дома на семейство Арни. Мадам Арна лежи отегчено на спалнята и се пресяга към дистанционното за монтирания на отсрещната стена телевизор. Превключва няколко канала и спира. Очите й се разширяват, инстинктивно затиска устата си с ръка. Изражението на лицето й се сменя с любопитство, ръката пада от устата. Сега мадам Арна гледа съсредоточено. Изведнъж скача от леглото и изважда телефон от дамската си чанта, поставена върху фотьойл в ъгъла на стаята. Връща се пред телевизора и набира номер, който е изписан на екрана.

Мадам Арна (изправя глава и имитира небрежен тон): Ало? Добър Ден. Това Хоум Секс Шопинг ли е? Нали мога да поръчам нещо за спешна доставка, моля? А-ха, да, с кредитна карта. Виза, да. Добре, искам да поръчам, ем, онзи черен кожен костюм… да, „Пошляпващ маникюр“, точно така. И… Змей 2015, също така. Да, новия модел, ако може, да. А, батериите зареждат ли се, извинете? Благодаря! Адресът е: Тра ла ла ла ла, Арнивил. А-ха, да. Телефонният ми номер е 0877626977. Да, разбира се – номерът на кредитната ми карта е 1234567890098765. Мерси, а кога ще бъде доставена поръчката? Следобяд? Чудесно, много Ви благодаря и приятен ден!

Мадам Арна затваря телефона, връща се на леглото, изважда кървавочервен лак от нощното си шкафче и започва да си лакира ноктите. Завесата пада за кратко и се вдига отново след малко – вече е късният следобяд и на вратата се звъни. Мадам Арна отваря – куриерът БуБу й подава пакет, тя се подписва за доставката и превъзбудено тръшва вратата зад себе си. Разтваря кутиите набързо и вади оскъдна секси одежда, за чието обличане се скрива зад параван на сцената.

Показва се отново иззад паравана и публиката дружно издава едно „Уау!“. Мадам Арна кокетно се отправя към кухнята. Върху печката я чакат натрупани тенджери и тигани и наредени отстрани чинии и прибори за готвене. Навежда се зад кухненския плот и изважда големичък морков и две глави лук. Поставя ги върху дъската за рязане и започва да ги гали и стиска между пръстите си; повдига моркова с лявата си ръка, отмята глава назад и леко го плъзва по корема си, докато забива пръстите на дясната ръка в хълбока си. Издава стон и прошепва: „О, Арен…“

Тъмна завеса

Четвърто действие

Кабинетът на доктор Клит. Който седи зад бюрото и нетърпеливо поглежда ръчния си часовник. Отпива глътка вода от чашата пред себе си и въздъхва. Вратата се отваря, влиза мосю Арен със заговорническо изражение на лицето си. В ръцете си носи нещо, обвито в черен найлонов плик. Приближава се и нежно го поставя върху бюрото пред Клит.

Доктор Клит (учудено): Какво е това, мосю Арен?

Мосю Арен (с информативен тон): Ами, ето я. Искахте да я видите и… Ето я! (Развива плика и изважда отвътре тенджера със супа)

Доктор Клит (с добре овладян нюанс на забава в гласа): Да имате лъжица случайно, мосю Арен?

Мосю Арен (бърка и вади две лъжици от плика): Разбира се, винаги! Ха сега я опитайте и ми кажете какво й липсва, моля Ви!

Доктор Клит ( вдига похлупака и започва да сърба от тенджерата с вече видяло всичко изражение) : Хм, морковите са чудесни, твърдички, лукът е все още сочен… Картофите са поели перфектно всички останали вкусове до и доматите са едва забележими, но подкиселяват нежно… Подправките са в точна пропорция. Мда, отлично! Всичко е ясно вече, мосю Арен! Нали Ви казах, че има разрешение за всеки проблем!

Мосю Арен (вече подскача едва ли не шизофренично пред бюрото): Какво е, кажете ми, какво й липсва?

Доктор Клит (примлясквайки): Малко сол, мосю Арен!

Fade to black

Гротеска в четири акта

От Пепа Николаева

Действието се развива в малко френско селце на южния бряг

Ролите:

Инспектор Клюсо
Инспектор Джонсън (Внесен от Скотланд Ярд)

Брюкселски

Сър Оранжев

Мосю Агню

Госпожа Бяла

Мис Зелена

Братя Самоковски

Мадам Армел

Мосю Армел

Пешо и Верчето

Първо действие

Двамата инспектори са на местопрестъплението – стая в задната част на селска ферма. Снемат съдебномедицински проби от сцената, която е оплескана доста отвратително с разноцветни течности.

Инспектор Клюсо (с ръце на кръста): Ебаси ква сеч!
Инспектор Джонсън (сваля си шапката): Доста гадно, наистина. Инспектор Клюсо (повдига с пинсетите си нещо безформено от голямата селска маса и го пъха внимателно в найлонов плик): Искам да го разчекна тоя смрадливец Брюкселски! Направо ми призлява, като го гледам.

Инспектор Джонсън (оглежда се примирено наоколо и въздъхва ): Айде, братле. Да го поизпържим, а?

Второ действие

Стая за разпити в полицейския участък няколко часа по-късно. Двамата следователи разпитват Мистър Брюкселски. Към лицето му е насочена лампа в Гестаповски маниер.

Инспектор Джонсън: Изплюй камъчето, Брюкселски, че не знам дали ме усещаш!

Брюкселски: Нищо не съм направил, кълна се, бе човек!

Инспектор Клюсо: Отваряй си устата, Брюкселски, или ш‘ти стане напечено под задника!

Брюкселски (наперено): Искам адвокат!

Инспектор Клюсо (разярен) Адвокат? Я се ебавай! Погледни тука, Брюкселски! (Инспекторът удря тесте снимки по масата и ги нарежда пред Брюкселски. Той се опитва да извърне поглед, но ченгето го хваща за врата и натиска погледа му към масата ) Виж кви си ги забъркал, изверг такъв! ГЛЕДАЙ!

Брюкселски (сломен, заравя лице в ръцете си): Oк, ок… Признавам! Аз… аз го направих! Аз ги бутнах. Аз, аз, аз!

Инспектор Клюсо (много ядосано, със силен френски акцент): Шибано копеле! Защо го направи, Брюскелски? ЗАЩО?

Инспектор Джонсън (в ролята на доброто ченге): Добре, добре, айде по-спокойно. Да започнем отначало, Брюкселски. Хайде, разкажи ни всичко.

Брюкселски (Примирено. Заравя глава в ръцете си и се умълчава за малко): Там беше… доста студено, разбирате ли. Направо замръзвах. И такава тъмница. А бръмченето просто ме побъркваше!

Инспектор Джонсън: И? Какво стана след това?

Брюкселски ( започва кротко, но постепенно говори все по-превъзбудено ): Тогава онази, дебеланата, Госпожа Бяла, започна да плаче. И на мен ми се дорева от нея. Видях и кльощавата кучка, как се казваше, мис… Мис Зелена? Как ме гледа отвисоко, все едно съм някакъв тъп зеленчук или нещо… абе долнопробно. Дори вътре си мислеше, че е над всички останали. Да, получи си заслуженото! Ами ония двете буци, братята – целите оплескани с кал, седят си там и се кокорят. Смотани селяндури. Дума не продумаха, даже когато вратата се отвори и светлината ни заслепи и аз… (загубва самообладание) Господи, какво направих?

Инспектор Джонсън (тихо): Ами Мосю Агню? Каза ли нещо?

Брюкселски: (разтреперан) Не! Кълна се, нищо не каза! Видях го едва когато беше… свършено. Нарязан на парчета, навсякъде кръв… През цялото време изобщо не помръдна. Не съм го виждал преди, никога!

Инспектор Клюсо ( кипнал окончателно ): Защо бе, Брюкселски? ДЯВОЛИТЕ ДА ТЕ ВЗЕМАТ, ЗАЩО?!

Брюкселски (поглежда инспектора в очите и тихо шепне през зъби): Така и така никой не ме обича, Клюсо. Знаех, че няма да ме изберат… Никога не ме избират. Така че когато вратата се отвори… да, подбутнах ги! Нататък знаете. Обаче нямам нищо общо със Сър Оранжев. Тя го домъкна някъде отвън. Изобщо не го познавам.

Трето действие

Мистър Оранжев седи върху масата – местопрестъпление в центъра на сцената. Разказва историята си под формата на монолог, като от време на време става от масата и крачи по сцената.

Наблюдавах как Метрото се движи напред-назад и просто си гледах работата, когато дългопръстата ръка ме сграбчи. Опитах се да изкрещя, но гласът се гмурна обратно в гърлото ми. С едно рязко движение жестоките пръсти ме освободиха от хватката си върху равна, хладна повърхност – маса в погребално бюро? Намирах се в най-болната си фантазия...

Пръстите не се забавиха да изтърколят до мен пълна дама с поразяваща телесна миризма и косми по лицето ( Госпожа Бяла е изтикана на сцената, сяда на масата до Оранжевия). После ни натресоха и висока, кльощава девойка в зелена рокля с ренесансови ръкави. (Мис Зелена се появява на сцената и сяда до тях) Мисля, че беше чужденка – имаше нещо по-изискано в нея. Разплаках се, донякъде от отчаяние, донякъде от миризмата на дебеланата. А когато докараха и двамата окаляни фермери, съвсем се бях предал ( Братя Самоковски се появяват на сцената).

Какво смяташе да прави тъмничарят ни с такъв странен ансамбъл? Звуците на нестихващото ежедневие ме накараха да потръпна – чувах весело детско бърборене около телевизионна анимация, врати, които се затварят зад припряни пръсти, блеещо наблизо агне ( Мосю Агню тихо се присъединява към останалите на масата)… А след това – мълчание.

( На сцената се появява Мадам Армел в готварска престилка и с огромен кухненски нож в ръка застава до Мистър Оранжев )

Ножът се заби в кожата ми като безспорен факт. Зъбите му – последното усещане в живота ми, го нарязаха на парчета.

Тъмна завеса

Четвърто действие

Кухненска маса, подредена за четирима. В средата й е сложена стъклена тенджера. Мадам Армел се появява на сцената отдясно, изтривайки ръцете си в престилката.

Mадам Армел: Пешо! Верче! Измийте си ръцете, бързо! Вечерята е готова!

Mадам Армел се суети около масата и нарежда прибори и чинии.

Mадам Армел: Пешо! Верче! Да не повтарям!
Пешо & Верчето (изтичват на сцената и отговарят в един глас): Да мамо, ето ни!

Мадам Армeл (разнежено): На мама ангелчетата! По-бързо, че тати ще се прибере всеки момент!

Тримата сядат около масата.

Зад кулисите: Скъъпаа! Прибрааах сеее!

Пешо & Верчето: Тати!

Mосю Армел се появява на сцената и децата тичат да го прегърнат. Клатушкайки се в прегръдките им целува Мадам Армел по бузата и се навежда над масата.

Мосю Армел: Съжалявам, че се забавих, задръстванията тази вечер бяха страшни копелета. ( Помирисва манджата) Mмммм, ухае сериозно! (Сваля якето си и го поставя на гърба на стола, после сяда) Какво ще ядем?

Mадам Армел: Любимото ти, скъпи – Агнешко на фурна с Лук, Целина, Картофи и пресен Морков от градината!

Мосю Армел: Супер! Надявам се, че не си сложила брюкселско зеле?

Мадам Армел: Не скъпи, та кой обича Брюкселско Зеле?

Fade to black

Кубинките на Радка са далеч по-хубави от тези на Златка и цялото поделение е наясно с факта. Това, че не иска да го признае само прави нещата по-зле. Ето, вчера пак стояхме цял час под дъжда да я чакаме да го измънка най-накрая, но Златка била македонка и не се предавала така лесно. А имаме далеч по-сериозна работа. Аз, например, не се интересувам от кубинки. Писала съм си с русначета и знам какво е. Но дори и да ме смятат за нещо ненаред, аз настоявам да им разменим кубинките и да се заемем с подредбата на Калашниците във възходящ ред според датата на производство. Защото времето минава, а автоматите са в пълен безпорядък и мен ме мъчи следния въпрос – как ще защитаваме родината, ако не знаем кое оръжие да пипнем по-напред? Кой Калашник има най-малък шанс да засече, а, питам аз? Златка плаче. Радка отново триумфира. Нашата рота спечели конкурса за скална рисунка.

Събота е. 7 часа сутринта, да съм дори по-точна. Рангел, чистачът, влиза задъхан в спалното помещение и влачи един огромен капан с жив плъх вътре. „Старшината нареди веднага да се строите на плаца.“ Виж го пък тоя. Тая. Обърках се, но рипнах на крака и се разпищях в насилена истерия, обаче забравих да скоча върху леглото и никой не повярва, че ситуацията си заслужава събуждането. Старшината е майка на ротата, обича да се шегува баща ми в спомените за казарменото си време. Чудя се какво ли би казал сега, ако ни зърнеше отнякъде. Изръмжах едно „чакай бе, брато, в събота спим поне до седем и половина!“, но Рангел е злодей. Пита си оная работа и излезе. Изпод леглото на Цецка гладно ме поглежда Да, Лай Няма и замита хартийка от бонбон с опашката си. Да беше нормална кучка, да раздигне всички от леглата с един опън на гласните струни, ми тя онемя още в края на първата седмица от пристигането ни. Как да й обясним, че жените са новите мъже в армията? То не бяха аргументи с телохранителките на Кадафи, то не бяха откъси от „Тъй рече Зарафуста“, то не бяха още поне хиляда неща, в които никоя от нас не вярва. Не, докато ние се потихме да я вкарваме в правия път, дакелката си облизваше цицките с методична съсредоточеност и кротък инат връз муцуната. Нещо в нея се поцепи по шевовете и напоследък яде само боровинки, марули и хляб. Ще стане човек от Да, Лай Няма, рече Цецка и си я присвои.

Ебаси, ставайте, ще ни вземат огледалата! Цецка скача и нервно рови за тампони в шкафчето, а Ванчето тича първа към тоалетната да се усамоти с телефона си в девета кабинка. Службата тече. С разпенени четки за зъби в уста слушаме как Дорчето е сънувала, че сръбската пехота ни превзема с плескавици вместо гранати, които обаче първо не били плескавици. Първо били наденици, те ги детонирали нали се сещате къде, мятали ни връз скарата, ей такива едни. Шашава работа и никва дисциплина на съня. Слушаме и ревем. Обличаме се набързо и в 7:30 часа, коя с крива очна линия, коя със зачервени очи и усукан сутиен и се строяваме на плаца.

Старшината ни посреща с издути ноздри, бутафорен камшик в ръка и цвилещ смях. За пореден път се уверявам, че Гадева просто е сама на себе си съименничка. Гласът й е като микрофония в девствена гора. Приказният й ръст на педя човек, лакът нежелано окосмяване допълнително обижда гората с ритник. „Цял нов рекорд от половин час!“ Задоволили сме старшината, ще има маджун за прозорците, усещам аз. Шегувам се, ние сме с дограма, как иначе. Задава се неочаквана буря и това е ясно като небето над нас в затоплящото се късномартенско утро. Измежду русолявите си къдрици старшината пискливо започва да нанизва идните пет часа. Ще има щателна уборка – от задния през предния двор, спалните, канцелариите, хранилището, даже ще боядисаме оградата. Гадева обича да блудства със слуха на публиката си и в рендето на ушите ми малките листчета в ръцете й бързо се разпадат на влакна бял шум. Знаем всичките й бутафорни армейски ходове – първо ще ни приласкава с напарени слова за благородната ни мисия, после садистично ще ни подритва, докато пълзим изтощени в краката й, а тя, нарамила мека усмивка, ще се източва и източва нагоре като преял с магически гъби герой от електронна игра. Не би се поколебала да ни изтезава така години наред, докато сърцата ни изтръпнат, та после да ни запрати неспособни да обичаме обратно в света. Поглеждам с копнеж в далечината към спалното помещение. Цецка и Данчето са извинени от строя заради месечното си неразположение. Още една, и такова каре белот можем да заформим… ех, кръвопролитието ще спаси света.

Старшината хвърля камшика ехидно настрана и продължава с разясненията, че това не е просто пролетно почистване. Следобяд, хей така, в поделението щяла да пристигне министър-председателят Вагинка Вандалис. По дамски, нали. Направо казано, не я обичам заради военната служба. Може да си е много свестна женицата, сигурно я бива и в сметките, възможно е дори да е права за матриархалните трансплантации на жизненоважни държавни органи, но докато мозъците ни превъртят циферблата… абе нещо не им достига на приказките й. Хората, разбира се, сумтят, че само тук можело да се случи такова нещо, понеже сме абсурдна страна на абсурдно място с абсурдни възприятия. Нещо като Латинската Америка на Европа. Новата власт пък твърди, че промяната била подчинена на съвсем естествена диалектика. Единствено Вагинка Вандалис разполагала с необходимото снаряжение да гътне диктатурата на Байо Болимехуялис. Логиката е проста и линейна като азбучна алгебра за първокласници. ВВ следва ББ, АА сме минали отдавна, но не ми се мисли какво ще стане, когато опрем до Г, Д, Е, Ж… Дръжките на метлите се затоплят в дланите ни и вече напрегнато чистим, имаме само няколко часа да превърнем мръсния двор на поделението в райска градина. Сега ще лъснат истинските ни характери. Скатавам се зад бараката с инструментите за цигара. Да не са ме изпращали за бояджийски четки и гребло, като знаят, че пуша. Ветрецът захърля в носа ми десертна порция селски аромат – пушек от ланшно сено, сладникаво-лучен коктейл на току-що заврял върху котлона боб, мазна перушина. От какви точно съображения има военно поделение в село Гърдешница, току до Видинския Дунав? Не мога да знам. Нещо изпуква. Поглеждам към оградата и виждам как една дребна бяла глава ме фиксира от две педи над земята с две малки очичики над мръсно-оранжева човка. Устата ми като че ли нарочно задържа дима, за да не изтърве нечистоплътна дума. Бялата глава започва бързо да се умножава. Какво, по дяволите, е това? …Патки! Огромно стадо чисто бели патки, врякащи и поклащащи се право към входната порта на двора, на чието място сега се е разкрачил триметров въздушен коридор. Рангел я свали, докато се строявахме, щял да й прави нещо. Е, като гледам, има-няма 11 минути да й го направи, защото патките са се устремили точно към тази зейнала дупка на поделението ни. Запитвам се дали е мъдро да се намеся или да оставя естествения ход на животинките да реши съдбата на последващото. Един от походниците плясва ядно с крило и изсъсква нещо към петите ми. Решавам да се отдам на изчакване и наблюдение, то си е един вид живо разузнаване. В параден строй птиците наперено напредват към входа на армейската крепост, в чиито заден двор сега под налягане се вихри живата машина за разчиствателно-разкрасителна дейност. Гадева е надула свирката. Слюнките й хвърчат като сълзи на изпаднало от книжка с приказки скандинавско джудже и запушват малкото отворче над топчето, после чувам доволно гъгнещия й глас в паузите между две духвания. А патките напредват ли, напредват. Влизам в бараката, измъквам няколко четки и гребло и се понасям бавно към останалите в предпазлив паралел с ятото домашни птици. Додето стигна ротата обаче и патките с решително клатушкане са разпорили въздуха на липсващата порта и са очертали плътен триъгълник в предния двор, току под носа на сащисания караул. Танчето и Ванчето ни пазят днес, но пита се – могат ли да ни опазят от ято патки? Кво, кво да правим… Смеем се. Първо с еднократен откос, после се заливаме. Танчето тича да сведе създалата се ситуация до знанието на старшината. Старшината дотичва и приема положението сериозно. Решава бързо, че ще ги гоним и дори се заема сама да ги изкъшка от територията на Народната армия. Обаче патките на челната линия не помръдват. Маани, ми прииждат още. „Трябва ни по-голям ресурс да овладеем кризата своевременно!“, извиква старшата към Танчето. Боже, каква уставно-патетична патка е тази Гадева. И нарежда да тичаме да доведем още поне пет-шест реднички, което ние с Танчето правим с цената на разпилени четки и захвърлено гребло под носа на така създалия се фланг от очевидно ядни за нещо патки. А те прииждат, сгъстяват се и напредват към рехавата ни редица от сащисани, редовно-служещи лица. Свирката трепери в устата на Гадева, цялата рота сега е на крака в двора, всеки дава някакъв акъл връз състарения глас на старшината, опитваме се да подемем дружелюбен диалог с неканените си гости, да им покажем пътя обратно към селото, даже и царевица хвърлихме зад оградата, но не би. Патките съскат и протягат шии към нас без да помръдват от завладяната територия. Пристъпваме напред, замитаме въздуха с длани като да им духнем под опашките, нали, а те ни отсвирват с врякане. Плувнали сме в пот, с която от порите ни издишва не само надеждата, но и идеите ни как да изпразним двора от перушинестите.

„Това е открита агресия!“, крещи Гадева. „Докато ние сме заети с облагородяването на нашето скъпо поделение, тези агресори искат да проникнат в редиците ни и да ни дестабилизират, да отклонят вниманието ни от важната за бъдещето на страната ни работа! Няма да им го позволим!“ Радка побеснява и се хвърля в ръкопашен бой с един особено гаден паток с поглед на голям умник. Хваща го за врата и се опитва да го извие, за назидание на останалите. И прас! – онзи до него хвръква и я натиска с човка по главата, като бута кепето й на земята. Е това вече е сериозно пекрачване на всякакви граници! Въобще не чакаме Гадева да се произнесе, ами вземаме нещата в свои ръце. С бойни викове падаме по кореми и се хвърляме на шиите им. Колко патки са тука, а… сто, двеста… ще ги оправим набързо, ама-ха! Ах, как кълват, да му се не знае. До мен Златка бърше сопол в запретнатия си ръкав и оголва зъби срещу нейния хубостник. Врява, перуш и псувни от най-тайния арсенал на въоръжените сили пълнят въздушното пространство над плаца, докато изпускаме обяда. Противникът е хитър. Кълве, шамаросва с крила и мирише лошо. Най-сетне, в 1 часа, нашите прашни и изтощени очи се надигат към осраната куртка на Гадева. Тя се изправя, надува свирката и издава заповед кои от нас да донесат автомати и ножове, а останалите да държат фронта колкото могат.

Калашниците започват да се трупат като на клада върху плочките. „Строй се! Равнис! Мирно!“, изпуква гласът на командирката, а патките се отдръпват на метър от нас и чинно вдървяват шии в десетина изпънати като струни редици. Ум да ти зайде. Командите на старшината се сипят върху нас като обезумелите куршуми, които в окото на мозъка си виждам как всеки момент ще избълваме срещу врага. Слънцето стои точно по средата на небето и ни гледа. Живо пиле не се вижда около поделението, за малко е тихо като в друго измерение… После поскръцва врата, а от нея изскача Цецка и тича с все сила и крясци: „Абе как така ще стреляме на месо, бе хора? Това са живи същества, точно като нас, може би искат нещо да ни кажат!“ Пред нея Да, Лай маха с опашка и си проправя път към пернатата гад измежду краката ни, па се хвърля с изплезен език върху шията на един от противниците. Куче, което лае, не хапе… значи куче, което не лае, хапе! Те сега им разказахме играта на патките. Домъчнява ми свирепо за тях обаче. Ще ми се нещо да направя. Те изглеждат безразлични към съдбата си, която се очертава като сигурна смърт в устата на казармения хищник, как иначе. Бавното умиране осмисля съществуването ни. А, ама тя го ближе… „Автомати на гърд-ди!“, устата на старшината се отваря за пореден 6,6 трус. Изтощени сме, не знаем кой Калашник да пипнем по-напред, нали ви казах. „Моля ви старшина Гадева, спрете!“, плаче Цецка. „Със сълзи няма да размекнем врага, редник! Откъде да ги знаем какви са, ами ако са минали нелегално у нас по Моста, а? Какво ще обясняваме после на поколенията, трябва да им запушим човките, преди да е станало твърде късно!“, извисява се праведният глас на жената в повече пагони от нас. И докато езикът й се прибира обратно, ние гледаме как патката в пастта на Да, Лай зажумява с очички и се снишава с кротичко поклащане. Хм… Изръмжавам с поглед към Гадева и се свличам на земята. Радка, Златка, Ванчето, Данчето, една по една скръстваме крака под задниците си на плаца. Що ли ти слушаме глупостите толкова покорно, толкова време…

Да, Лай вече е облизала половината вратове отсреща, опашката й ще се откъсне от кеф. Ятото ни надава гръб, докато се скупчва около нея, а ние сме толкова уморени, че една мисъл не можем да изкараме докрай, просто седим и се дзверим насреща. Лай, после втори… Да, Лай Има! Гадева поглежда кучката, после часовника си, поема дъх, свива рамене и, мърморейки „нито са ни на килата, нито са ни на акъла, ц,ц,ц… „ сяда между нас. Откъм оградата се чува как паркира кола, затварят се врати, после дисциплинирано потропване на поне два чифта крака. Ние не вдигаме очи от патките, то е ясно, че чак сега ще падат глави. Краче, обуто в червено ботушче пристъпва в снежната покривка от перушина. Зад него се подава дочен панталон над черен галош и се чува старческо кашляне и вайкане. Вкупом поглеждаме нагоре. Пред нас – Вагинка Вандалис, до нея – дядо с бяла глава се навежда за едно перце, кръсти се и мига на парцали. „Абе моми, какво сте направили тука… мале, мале, мале, човек да не седне у хоремага една рикия да изпие, и те глей ги пущините къде са се нанизали, цел ден ги дира!“ Ум царува, ум робува, ум патки пасе. Ум Белият Делфин. Изправяме се на крака, Гадева прави опит да възстанови композицията си на главнокомандващ патконадушните сили. „Госпожо премиер, намираме се в една много сложна ситуация, която…“ Гласът й потъва обратно в гръдния кош при вида на старата ръка, галеща една по една патките по главите. „Айде, тръгваме си, като не сме добре дошли тук“, тихо се смее дядото и повежда ятото навън през дупката на портата.

Сега на Вагинка трябва ли да й отдаваме чест, чудя се над омекналите си колене. Застанали сме сравнително мирно, като се има предвид непоносимата миризма на девича пот и патешки екскременти наоколо. Министър-председателката замечтано се рее и оглежда купчината Калашници, хвърля ни по някой и друг одобрителен поглед, па застава с лице към нас и ни отдава чест. После заговаря с меден гласец, че й е особено приятно да попадне в такава необикновена атмосфера, какъв велик ден за Българската демокрация е днешният. „Уважаеми войници, днес сте защитили този вид от изчезване“ – сочи Вагинчето патките във вече далечината и сияе. „Готови сте да вдъхнете нова енергия на родината ни! Готови сте да я пазите от чужди интереси! Старшина Гадева, лично ще препоръчам новото Ви разпределение да е във възловото ни поделение на Дунав мост 2!“, тържествува Вагинка Вандалис, и добавя колко е гладна, и пита не е ли време за обяд.

Ах, как хубаво замириса на пролет изведнъж. Птичките пеят и се смеят, скрили малки свенливи личица в клоните на дърветата отвън. Вече знам, че като се стъмни ще има заря. Нямам търпение да се обадя на тато и да го питам дали е останал някой и друг литър от винцето. То се е видело.

Пепа Николаева

Март 2018